33. Исус каза:

“Проповядайте от върховете на къщите си това, което ще чуете с ухото си, защото никой не пали лампа и я слага под кош, нито я слага на скрито място, а по-скоро я слага на поставка за лампи, така че всеки, който влиза или излиза да види светлината.“

а) версия:

Чутото на проповядването е също от втора ръка. Дори учителят пред мене "да е казал истината", чул съм го, но мога да кажа чутото така както съм го разбрал, което не значи че е това, каквото е казал учителя.

Учителят има доверие в учениците си. На извисеното слово му трябват извисени места. Хората могат да ги видят, да се приблежат, да слушат какво разказват.

Учениците са като светлина от светлината. Тя не се хваща в тъмнината, под кош. Така и те да не говорят зад прикрита ръка като клюкарки, а на висок глас. Няма нищо покрито или скрито, за да се прикрива. Истината е видна, за да може всеки, който иска да я чуе, да я чуе веднага. Няма нищо влязнало в живота. Няма нищо излязнало от живота. Няма никой вън или вътре в живота. Истина е.

б) версия:

Трудно до невъзможно е да се проповядва и от най-високата точка на Вселената, коята по самосебе си не съществува. Това, което се изпитва не е това, каквото изпитва.

Каквото изпитва не проповядва на себе си какво е то. То няма на какво да се установи, за да си се проповядва. Упражнението е излишно за нещо, което не е за ставане, защото е. И то без конкуренция.

Това, което се изпитва е самото проповядвано, но нито това, каквото проповядва без да проповядва, знае нещо или нищо за проповядвано, нито това, което е проповядваното може да усети това, каквото проповядва.

Не се спира каквото не е тръгнало.

в) версия:

Казаното по върховете

звучи с ехото на долините.

Отразеното в капките

не е самата светлина.

Истината говори за себе си

без да каже дума.

32. Исус каза:

“Град, построен на висока планина и укрепен, не може да падне, нито да бъде скрит.“

а) версия:
Като се погребе заблудата заедно със страха и смъртта не може да се скрие каквото е. Остава само това, каквото не може нито да падне нито да стане. Историята за смъртта се разказва все още, края на историята е вече. Без рефлектиране е живот, а не смърт.

б) версия:
Това каквото е Истината никога не се показва, но тя е. С виждане и без виждане тя е. По някога тя се чувствува като временна истина, по някога като бегла лъжа. И понеже и едното и другото са сенки, остава винаги това каквото не може да не е - Истината. Дали се лъжи или с дълги клетви се подчертава истината на казаното, само това, каквото е Истината остава в покой, защото знае че нито лъжа нито клета истина могат да ú нарушат спокойствието.

Тя е като град, над река построен, на камък укрепен. И като природата на това, каквото е Истината не е различна от това, каквото е природата на усетното чувство за истина или неистина, не е различно. Писани и казани сравнения са като приказка, която Съзнанието без прекъсване разказва на самото себе си. А като се свършат хората, кой какво ще разказва? Без хора има ли представи?

в) версия:
И до днес стоят крепостите,
стража на долините.
Разказват за минали победи,
за гибелни загуби.
Пазят човешките истини
по господ и свят.

31. Исус каза:

“Никой пророк не е приет в собственото си село; никой доктор не лекува тези, които го познават.“

а) версия:
Селото и познаните живеят в едно историческо съзнание, в едно съзнание на потекло с коляно и коляно но коляното. Те познават само идиота, на когото може без срам да му се присмива. “И спомняш ли си как искаше да рецитира едно стихотворение за младоженците. В разгара си успя само с един замах на ръката да обърне сватбената трапеза. Всички ястия отидоха за прасетата.“ Селото и околните села имат спомени по негов адрес и до днес, придружени все още от подигравки и ехиден смях.

Но никой от тях незабелязва, че смъртта не го целува повече, а те продължават да седят с нея на кафе.

б) версия:
Ако това, каквото е Живото си се представя като удавник, който се държи за сламката живот, сигурно е готово да се удави. Опастност няма. Живото не може да избира какво да е като живо преди да е живо. И като е като представата си живо, не може да избира какво да става или да не става с това живо.

Безусетността не може да избира какво да е като усетност - един добър човек, целунат от дявола и уважаван извън селото си или пък един лош човек, богословен от господа и измят от съгражданите си. Един божи човек не може да води конците така, че да остане божи човек без задни мисли. Те са споени с него. Един проклет човек не може да знае, кога ще стане по-свят от най-светия човек. Светото го съпровожда скришом, за това на преден план е проклетото за гледане.

Безусетността не може да избира преди да си се представи усетност като доктор или като пророк. Усетност не може да избира какво да е - нещо за ядване или нещо за повръщане.
Усетността не може да избира да е нещо за съблазняване или да е нещо за отвръщаване. Усетността не може да иска да става или да не става Безусетност, за да избегне селяните или да намери пациенти сред познатите си. Като е сън, е сън. Като е дълбоко спане, е дълбоко спане. Не може да се избира нито едното нито другото. Човекът никога няма да управлява това, каквото го управлява.

Няма време за Безусетност или за Усетност. Едната не върви с другата. Не са различни и пак няма нищо за правене или за неправене за привидната аз-съмност, която с удоволствие би се предложила да измени това, каквото не може да се измени - Безразличността. ...И ето азът пак хвана нещо, но дали е опашката на дявола или брадата на господ, не се знае.

в) версия:
В близкото пророкът е идиот
с едно сърце.
В далечното идиотът е пророк
със същото сърце.