За в момента не бих продължила разсъжденията ми.
Господ не говори нито пък чака да бъде тълкуван,
за да е това, което наричаме господ.
сряда, 4 август 2010 г.
сряда, 10 февруари 2010 г.
33. Исус каза:
“Проповядайте от върховете на къщите си това, което ще чуете с ухото си, защото никой не пали лампа и я слага под кош, нито я слага на скрито място, а по-скоро я слага на поставка за лампи, така че всеки, който влиза или излиза да види светлината.“
а) версия:
Чутото на проповядването е също от втора ръка. Дори учителят пред мене "да е казал истината", чул съм го, но мога да кажа чутото така както съм го разбрал, което не значи че е това, каквото е казал учителя.
Учителят има доверие в учениците си. На извисеното слово му трябват извисени места. Хората могат да ги видят, да се приблежат, да слушат какво разказват.
Учениците са като светлина от светлината. Тя не се хваща в тъмнината, под кош. Така и те да не говорят зад прикрита ръка като клюкарки, а на висок глас. Няма нищо покрито или скрито, за да се прикрива. Истината е видна, за да може всеки, който иска да я чуе, да я чуе веднага. Няма нищо влязнало в живота. Няма нищо излязнало от живота. Няма никой вън или вътре в живота. Истина е.
б) версия:
Трудно до невъзможно е да се проповядва и от най-високата точка на Вселената, коята по самосебе си не съществува. Това, което се изпитва не е това, каквото изпитва.
Каквото изпитва не проповядва на себе си какво е то. То няма на какво да се установи, за да си се проповядва. Упражнението е излишно за нещо, което не е за ставане, защото е. И то без конкуренция.
Това, което се изпитва е самото проповядвано, но нито това, каквото проповядва без да проповядва, знае нещо или нищо за проповядвано, нито това, което е проповядваното може да усети това, каквото проповядва.
Не се спира каквото не е тръгнало.
в) версия:
Казаното по върховете
звучи с ехото на долините.
Отразеното в капките
не е самата светлина.
Истината говори за себе си
без да каже дума.
понеделник, 8 февруари 2010 г.
32. Исус каза:
“Град, построен на висока планина и укрепен, не може да падне, нито да бъде скрит.“
а) версия:
Като се погребе заблудата заедно със страха и смъртта не може да се скрие каквото е. Остава само това, каквото не може нито да падне нито да стане. Историята за смъртта се разказва все още, края на историята е вече. Без рефлектиране е живот, а не смърт.
б) версия:
Това каквото е Истината никога не се показва, но тя е. С виждане и без виждане тя е. По някога тя се чувствува като временна истина, по някога като бегла лъжа. И понеже и едното и другото са сенки, остава винаги това каквото не може да не е - Истината. Дали се лъжи или с дълги клетви се подчертава истината на казаното, само това, каквото е Истината остава в покой, защото знае че нито лъжа нито клета истина могат да ú нарушат спокойствието.
Тя е като град, над река построен, на камък укрепен. И като природата на това, каквото е Истината не е различна от това, каквото е природата на усетното чувство за истина или неистина, не е различно. Писани и казани сравнения са като приказка, която Съзнанието без прекъсване разказва на самото себе си. А като се свършат хората, кой какво ще разказва? Без хора има ли представи?
в) версия:
И до днес стоят крепостите,
стража на долините.
Разказват за минали победи,
за гибелни загуби.
Пазят човешките истини
по господ и свят.
а) версия:
Като се погребе заблудата заедно със страха и смъртта не може да се скрие каквото е. Остава само това, каквото не може нито да падне нито да стане. Историята за смъртта се разказва все още, края на историята е вече. Без рефлектиране е живот, а не смърт.
б) версия:
Това каквото е Истината никога не се показва, но тя е. С виждане и без виждане тя е. По някога тя се чувствува като временна истина, по някога като бегла лъжа. И понеже и едното и другото са сенки, остава винаги това каквото не може да не е - Истината. Дали се лъжи или с дълги клетви се подчертава истината на казаното, само това, каквото е Истината остава в покой, защото знае че нито лъжа нито клета истина могат да ú нарушат спокойствието.
Тя е като град, над река построен, на камък укрепен. И като природата на това, каквото е Истината не е различна от това, каквото е природата на усетното чувство за истина или неистина, не е различно. Писани и казани сравнения са като приказка, която Съзнанието без прекъсване разказва на самото себе си. А като се свършат хората, кой какво ще разказва? Без хора има ли представи?
в) версия:
И до днес стоят крепостите,
стража на долините.
Разказват за минали победи,
за гибелни загуби.
Пазят човешките истини
по господ и свят.
31. Исус каза:
“Никой пророк не е приет в собственото си село; никой доктор не лекува тези, които го познават.“
а) версия:
Селото и познаните живеят в едно историческо съзнание, в едно съзнание на потекло с коляно и коляно но коляното. Те познават само идиота, на когото може без срам да му се присмива. “И спомняш ли си как искаше да рецитира едно стихотворение за младоженците. В разгара си успя само с един замах на ръката да обърне сватбената трапеза. Всички ястия отидоха за прасетата.“ Селото и околните села имат спомени по негов адрес и до днес, придружени все още от подигравки и ехиден смях.
Но никой от тях незабелязва, че смъртта не го целува повече, а те продължават да седят с нея на кафе.
б) версия:
Ако това, каквото е Живото си се представя като удавник, който се държи за сламката живот, сигурно е готово да се удави. Опастност няма. Живото не може да избира какво да е като живо преди да е живо. И като е като представата си живо, не може да избира какво да става или да не става с това живо.
Безусетността не може да избира какво да е като усетност - един добър човек, целунат от дявола и уважаван извън селото си или пък един лош човек, богословен от господа и измят от съгражданите си. Един божи човек не може да води конците така, че да остане божи човек без задни мисли. Те са споени с него. Един проклет човек не може да знае, кога ще стане по-свят от най-светия човек. Светото го съпровожда скришом, за това на преден план е проклетото за гледане.
Безусетността не може да избира преди да си се представи усетност като доктор или като пророк. Усетност не може да избира какво да е - нещо за ядване или нещо за повръщане.
Усетността не може да избира да е нещо за съблазняване или да е нещо за отвръщаване. Усетността не може да иска да става или да не става Безусетност, за да избегне селяните или да намери пациенти сред познатите си. Като е сън, е сън. Като е дълбоко спане, е дълбоко спане. Не може да се избира нито едното нито другото. Човекът никога няма да управлява това, каквото го управлява.
Няма време за Безусетност или за Усетност. Едната не върви с другата. Не са различни и пак няма нищо за правене или за неправене за привидната аз-съмност, която с удоволствие би се предложила да измени това, каквото не може да се измени - Безразличността. ...И ето азът пак хвана нещо, но дали е опашката на дявола или брадата на господ, не се знае.
в) версия:
В близкото пророкът е идиот
с едно сърце.
В далечното идиотът е пророк
със същото сърце.
а) версия:
Селото и познаните живеят в едно историческо съзнание, в едно съзнание на потекло с коляно и коляно но коляното. Те познават само идиота, на когото може без срам да му се присмива. “И спомняш ли си как искаше да рецитира едно стихотворение за младоженците. В разгара си успя само с един замах на ръката да обърне сватбената трапеза. Всички ястия отидоха за прасетата.“ Селото и околните села имат спомени по негов адрес и до днес, придружени все още от подигравки и ехиден смях.
Но никой от тях незабелязва, че смъртта не го целува повече, а те продължават да седят с нея на кафе.
б) версия:
Ако това, каквото е Живото си се представя като удавник, който се държи за сламката живот, сигурно е готово да се удави. Опастност няма. Живото не може да избира какво да е като живо преди да е живо. И като е като представата си живо, не може да избира какво да става или да не става с това живо.
Безусетността не може да избира какво да е като усетност - един добър човек, целунат от дявола и уважаван извън селото си или пък един лош човек, богословен от господа и измят от съгражданите си. Един божи човек не може да води конците така, че да остане божи човек без задни мисли. Те са споени с него. Един проклет човек не може да знае, кога ще стане по-свят от най-светия човек. Светото го съпровожда скришом, за това на преден план е проклетото за гледане.
Безусетността не може да избира преди да си се представи усетност като доктор или като пророк. Усетност не може да избира какво да е - нещо за ядване или нещо за повръщане.
Усетността не може да избира да е нещо за съблазняване или да е нещо за отвръщаване. Усетността не може да иска да става или да не става Безусетност, за да избегне селяните или да намери пациенти сред познатите си. Като е сън, е сън. Като е дълбоко спане, е дълбоко спане. Не може да се избира нито едното нито другото. Човекът никога няма да управлява това, каквото го управлява.
Няма време за Безусетност или за Усетност. Едната не върви с другата. Не са различни и пак няма нищо за правене или за неправене за привидната аз-съмност, която с удоволствие би се предложила да измени това, каквото не може да се измени - Безразличността. ...И ето азът пак хвана нещо, но дали е опашката на дявола или брадата на господ, не се знае.
в) версия:
В близкото пророкът е идиот
с едно сърце.
В далечното идиотът е пророк
със същото сърце.
неделя, 19 юли 2009 г.
30. Исус каза:
“Където има три божества, те са богове. Където има два или един, Аз съм с него.“
а) версия:
Троицата не е господ, но това, каквото е Троицата е Господ. Трима богове не е това, каквото са богове. Но това, каквото са трима богове е това, каквото е Пълноцеността на боговете. Съществеността на господ и на троицата не е различна. Тя не се чувствува, защото няма кой да е в повече или в по-малко от Абсолютността, за да прави разлика или прилика спрямо абсолютността.
За осъществяването на съществуването са необходими същевременно трите състояния на аз-представата. Затова съществуването е абсолютно, непрекъснато осъществено, без намесата на едно аз, което се смята за повечето на всичкото.
Там където има едно или две състояния, третото не липса. Иначе не може да е каквото е. И като първото и второто са едно, третото е първото и последното. Без второ няма първо. Е, каквото е.
б) версия:
Представата е, че това, каквото е Господ си се представя като господ. И където има идеята за господ, има и много богове. За всяка нужда ето ти и един бог се появил, който да ми оправя обърканото срано. Дори всеки ден стана на ‘деня на‘... Има ден на бог-бащата, ден на бог-котката, ден на бог-дървото, ден на лъжата, ден на мира итн. и всички са и потенциални дни но война. Без нея не може да има мир. Тоест не по-добър от войната.
Това, каквото е Господ, е винаги с представата си за господ, но той не е в тази представа, забъркан като сол в ястие. Дори в дълбокия сън, където е само това, каквото е, без да има представа от това, каквото е, остава най-малкото, което е по-малко от най-малката представа за господ. Това, каквото е Господ - е - макар че не си се знае дали е или не е. Той е.
Господ не може да се знае нито да знае дали си се не знае. Без усет няма знание или незнание, но е З н а н и е, за да има усет за знание и за незнание. Това ‘Знание за знание и за незнание‘ е ‘цялостта‘ на това, каквото е. Не се събира, не се дели нито от самосебе си нито от нещо, дошло отвън него.
Като усет представата съзнание търси утеха, че е. То е възможно, но не е. Това, каквото е Съзнание Е, но представата за съзнание е бегло явление във време. Това е представата за тъмнината на делението.
Но като няма в действителност време, представата за съзнание е действителна. Тя е н е п р е к ъ с н а т а по природа. Иначе не би могло да е каквото Е. Това, каквото е Съзнание не може нито да се търси нито да се намира, защото Е. В него нито се влиза с взлом нито се излиза с бягане.
Никога една победена усетна съмност не е излизала на пръсти от това, каквото е Съзнание, защото никога тя не е влизала за борба на сенки със Съзнанието.
Това, каквото е Съзнание седи със самото себе си на седянка та дори то да се вижда като Вселената на Вселената в разговор със звезди и планети, или да се не вижда като черната дупка на черната дупка и да мълчи. Извън това каквото е Съзнание няма друго нещо. Природата на познати му и непознати му форми са само това, каквото е Съзнание.
Както всяка форма така и хора са едно п р и в и д н о усетно ‘преживяване‘ на това, каквото е Съзнание, но никога хора не са съществували, за да има съзнание та камо ли то да се притежава от някой незнаещ умник.
Не може паралелно до това каквото е Съмността, да съществува привидна съмност макар че има усет за съмност, защото е това, каквото е Съмността. Така, че представата аз-съмност не може да излезне по смъртно оттам, от където по рождение не е влизала.
в) версия:
Посред път се не спира.
На път се не остава...
Исус е бездомник и дом.
Където един, там двама.
От единя двамица е той.
Исус е края на началото.
Каквото тече
нито се точи
нито се излива. ©
а) версия:
Троицата не е господ, но това, каквото е Троицата е Господ. Трима богове не е това, каквото са богове. Но това, каквото са трима богове е това, каквото е Пълноцеността на боговете. Съществеността на господ и на троицата не е различна. Тя не се чувствува, защото няма кой да е в повече или в по-малко от Абсолютността, за да прави разлика или прилика спрямо абсолютността.
За осъществяването на съществуването са необходими същевременно трите състояния на аз-представата. Затова съществуването е абсолютно, непрекъснато осъществено, без намесата на едно аз, което се смята за повечето на всичкото.
Там където има едно или две състояния, третото не липса. Иначе не може да е каквото е. И като първото и второто са едно, третото е първото и последното. Без второ няма първо. Е, каквото е.
б) версия:
Представата е, че това, каквото е Господ си се представя като господ. И където има идеята за господ, има и много богове. За всяка нужда ето ти и един бог се появил, който да ми оправя обърканото срано. Дори всеки ден стана на ‘деня на‘... Има ден на бог-бащата, ден на бог-котката, ден на бог-дървото, ден на лъжата, ден на мира итн. и всички са и потенциални дни но война. Без нея не може да има мир. Тоест не по-добър от войната.
Това, каквото е Господ, е винаги с представата си за господ, но той не е в тази представа, забъркан като сол в ястие. Дори в дълбокия сън, където е само това, каквото е, без да има представа от това, каквото е, остава най-малкото, което е по-малко от най-малката представа за господ. Това, каквото е Господ - е - макар че не си се знае дали е или не е. Той е.
Господ не може да се знае нито да знае дали си се не знае. Без усет няма знание или незнание, но е З н а н и е, за да има усет за знание и за незнание. Това ‘Знание за знание и за незнание‘ е ‘цялостта‘ на това, каквото е. Не се събира, не се дели нито от самосебе си нито от нещо, дошло отвън него.
Като усет представата съзнание търси утеха, че е. То е възможно, но не е. Това, каквото е Съзнание Е, но представата за съзнание е бегло явление във време. Това е представата за тъмнината на делението.
Но като няма в действителност време, представата за съзнание е действителна. Тя е н е п р е к ъ с н а т а по природа. Иначе не би могло да е каквото Е. Това, каквото е Съзнание не може нито да се търси нито да се намира, защото Е. В него нито се влиза с взлом нито се излиза с бягане.
Никога една победена усетна съмност не е излизала на пръсти от това, каквото е Съзнание, защото никога тя не е влизала за борба на сенки със Съзнанието.
Това, каквото е Съзнание седи със самото себе си на седянка та дори то да се вижда като Вселената на Вселената в разговор със звезди и планети, или да се не вижда като черната дупка на черната дупка и да мълчи. Извън това каквото е Съзнание няма друго нещо. Природата на познати му и непознати му форми са само това, каквото е Съзнание.
Както всяка форма така и хора са едно п р и в и д н о усетно ‘преживяване‘ на това, каквото е Съзнание, но никога хора не са съществували, за да има съзнание та камо ли то да се притежава от някой незнаещ умник.
Не може паралелно до това каквото е Съмността, да съществува привидна съмност макар че има усет за съмност, защото е това, каквото е Съмността. Така, че представата аз-съмност не може да излезне по смъртно оттам, от където по рождение не е влизала.
в) версия:
Посред път се не спира.
На път се не остава...
Исус е бездомник и дом.
Където един, там двама.
От единя двамица е той.
Исус е края на началото.
Каквото тече
нито се точи
нито се излива. ©
29. Исус каза:
“Ако плътта е създадена заради духа, това е чудо. Но ако духът е създаден заради плътта, това е чудо на чудестата. Действително, Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
а) версия:
‘Аз съм плътта‘ е следствието на духа. Как от необятно пространство стават мислено ограничени формации, вземащи се за отделни същества в пространство и време е чудо. И как става това, е чудо.
‘Аз дух‘ или ‘аз съм‘ е, защото ‘аз‘ лежи при ‘духа‘; защото ‘аз‘ лежи при ‘съм‘; защото Адам лежи при Ева. Чудо на чудесата без начало и край! Първото ‘аз‘ и второто ‘дух‘ са едно. Третото ‘аз съм плътта‘ става от двойното едно. То, третото, е същевременно първо и последно.
Пий от това вино, за да изтрезвееш!
Пий от него и няма повече да се държиш за “роден за смърт.“
Пий до дъно купата, за да не умираш когато мислиш че мреш.
Един път изтрезвял не можеш повече да се опиваш от приластенията на смъртния свят.
Един път притръпнал не си нито свят нито дух нито аз. Какво си тогава?
За този въпрос няма отговор, защото това, каквото е не пита.
Действително прикрачих в плът и кръв бедността на релативния свят, за да се търся мене - Абсолютността. От себелюбие легнах с плът и кръв при мършавата смърт, за да търся при нея мене - Безсмъртността. От себелюбие се ограничих в бедността на една привидна вселена, за да се търся мене - Безограничеността! От себелюбие със сърце от плът и кръв дерзая в страданията на сетивната любов/омраза, за да търся мене - Любовта.
За удивление е!!!
Абсолютното богатство се търси в релативната бедност на сетивната мизерия...
... и не може нито да се примахне нито да се притури.
б) версия:
Не стоя извън това чудо на чудесата. Понеже съм това, каквото е това богатство, имам привидно и представата да изпитвам бедност на имане и на нямане. Имането е бедност.Тя се страхува да се изяви. Крие се зад имане. Нямането е бедност, която е явна, но знае какво е имане и дебне момента да се скрие зад имане. Това, каквото е Богатството не е в тази игра, но то е самата игра.
Това, каквото е Богатството няма притежател. Не може една усетна съмност да влезне в него, да го нарами и да излезне от него с него самото. Самото то не може да си се открадне или да си се приспособи.
То е това, каквото съм по природа.
Нито моя нито нечия нито ничия.
Нито на мене нито на някого нито на никого.
Богатство, никога трупано, никога използувано.
И въпреки това абсолютно присъствено при временно забогатяване или при временно обедняване.
в) версия:
Тази бедност на света е свързана с усета за раждане и смърт.
Светът е многолик, но той не е това, каквото е в действителност.
Това, което наричаме реалност, не е дори приблизително това, каквото е.
Каквото взимаме за реалност във времената на времето не може да опише това,
каквото не е подчинено на времената на времето.
Това, каквото е, е непрекъснато присъстващо, но не може да се опише, не може да се схване със сетивата. То не е зависимо от наблюдението във време и пространство. Каквото се описва или изживява със сетивата не може да е това, каквото е описано. Описанато и за описване са две различни форми на това, каквото е вече описано от описващия, който не може нито да се опиши от самосебе си нито пък от описаното.
Трябва да съм отделен от от това, каквото е, за да кажа с думите на Исус: “... Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
Или пък съм ‘разпознал‘ заблудата, че сетивният свят е извън нещо, което не може нито да се дели нито да се събира.
Или пък действително се възхищавам на тази единствена тайна как без раждане не може да се умре; няма спиране за формирането на представата съзнание, защото това каквото е Съзнание не е започвало да си представя какво може да е То.
И самото “това, каквото е Съзнанието“ е съзнателна представа за нещо, което не може нито да се опише нито да се изговори. То не поднадлежи на дуалността! И дулността не подлежи на това То. По природа, това, каквото е, не е различно!!! Възхитително е както е!
Възхитително!!!
Възхитително е и как съзнанието через формата привидно се изменя через друга форма, но от това привидно наблюдение - това, каквото е, нито мени количество нито мени качество. Нито форма нито съзнание се мени или не се мени. Не е различно.
И съзнанието через човека Исус се възхищава на тайната.
Разумът не е способен по естество да я разгадае.
Само това, което разумът усетно може да схване, е за разбиране - което е временно, непостоянно, неустойчиво като разума, чувствата, усещанията..., но по природа дуалността на аз-света е абсолютен.
Няма нещо извън Абсолютността.
Възхитително е!!!
г) версия:
Няма умиране!
Раждането не е било!
Преживяването във време не е!
Тайната е абсолютна за ума!
Няма разум извън Абсолютността.
Възхитително е за кого? ©
а) версия:
‘Аз съм плътта‘ е следствието на духа. Как от необятно пространство стават мислено ограничени формации, вземащи се за отделни същества в пространство и време е чудо. И как става това, е чудо.
‘Аз дух‘ или ‘аз съм‘ е, защото ‘аз‘ лежи при ‘духа‘; защото ‘аз‘ лежи при ‘съм‘; защото Адам лежи при Ева. Чудо на чудесата без начало и край! Първото ‘аз‘ и второто ‘дух‘ са едно. Третото ‘аз съм плътта‘ става от двойното едно. То, третото, е същевременно първо и последно.
Пий от това вино, за да изтрезвееш!
Пий от него и няма повече да се държиш за “роден за смърт.“
Пий до дъно купата, за да не умираш когато мислиш че мреш.
Един път изтрезвял не можеш повече да се опиваш от приластенията на смъртния свят.
Един път притръпнал не си нито свят нито дух нито аз. Какво си тогава?
За този въпрос няма отговор, защото това, каквото е не пита.
Действително прикрачих в плът и кръв бедността на релативния свят, за да се търся мене - Абсолютността. От себелюбие легнах с плът и кръв при мършавата смърт, за да търся при нея мене - Безсмъртността. От себелюбие се ограничих в бедността на една привидна вселена, за да се търся мене - Безограничеността! От себелюбие със сърце от плът и кръв дерзая в страданията на сетивната любов/омраза, за да търся мене - Любовта.
За удивление е!!!
Абсолютното богатство се търси в релативната бедност на сетивната мизерия...
... и не може нито да се примахне нито да се притури.
б) версия:
Не стоя извън това чудо на чудесата. Понеже съм това, каквото е това богатство, имам привидно и представата да изпитвам бедност на имане и на нямане. Имането е бедност.Тя се страхува да се изяви. Крие се зад имане. Нямането е бедност, която е явна, но знае какво е имане и дебне момента да се скрие зад имане. Това, каквото е Богатството не е в тази игра, но то е самата игра.
Това, каквото е Богатството няма притежател. Не може една усетна съмност да влезне в него, да го нарами и да излезне от него с него самото. Самото то не може да си се открадне или да си се приспособи.
То е това, каквото съм по природа.
Нито моя нито нечия нито ничия.
Нито на мене нито на някого нито на никого.
Богатство, никога трупано, никога използувано.
И въпреки това абсолютно присъствено при временно забогатяване или при временно обедняване.
в) версия:
Тази бедност на света е свързана с усета за раждане и смърт.
Светът е многолик, но той не е това, каквото е в действителност.
Това, което наричаме реалност, не е дори приблизително това, каквото е.
Каквото взимаме за реалност във времената на времето не може да опише това,
каквото не е подчинено на времената на времето.
Това, каквото е, е непрекъснато присъстващо, но не може да се опише, не може да се схване със сетивата. То не е зависимо от наблюдението във време и пространство. Каквото се описва или изживява със сетивата не може да е това, каквото е описано. Описанато и за описване са две различни форми на това, каквото е вече описано от описващия, който не може нито да се опиши от самосебе си нито пък от описаното.
Трябва да съм отделен от от това, каквото е, за да кажа с думите на Исус: “... Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
Или пък съм ‘разпознал‘ заблудата, че сетивният свят е извън нещо, което не може нито да се дели нито да се събира.
Или пък действително се възхищавам на тази единствена тайна как без раждане не може да се умре; няма спиране за формирането на представата съзнание, защото това каквото е Съзнание не е започвало да си представя какво може да е То.
И самото “това, каквото е Съзнанието“ е съзнателна представа за нещо, което не може нито да се опише нито да се изговори. То не поднадлежи на дуалността! И дулността не подлежи на това То. По природа, това, каквото е, не е различно!!! Възхитително е както е!
Възхитително!!!
Възхитително е и как съзнанието через формата привидно се изменя через друга форма, но от това привидно наблюдение - това, каквото е, нито мени количество нито мени качество. Нито форма нито съзнание се мени или не се мени. Не е различно.
И съзнанието через човека Исус се възхищава на тайната.
Разумът не е способен по естество да я разгадае.
Само това, което разумът усетно може да схване, е за разбиране - което е временно, непостоянно, неустойчиво като разума, чувствата, усещанията..., но по природа дуалността на аз-света е абсолютен.
Няма нещо извън Абсолютността.
Възхитително е!!!
г) версия:
Няма умиране!
Раждането не е било!
Преживяването във време не е!
Тайната е абсолютна за ума!
Няма разум извън Абсолютността.
Възхитително е за кого? ©
четвъртък, 16 юли 2009 г.
28. Исус каза:
“Знаех мястото си в средата на света, и им се явих от плът. Намерих ги всичките опиянени; никой от тях не намерих жаден. И душата Ми беше огорчена заради човешките синове, защото те са слепи в сърцата си и нямат зрение; защото празни дойдоха на света, и също празни си стремят (търсят) да напуснат света. Но в момента те са опиянени. Когато се отърсят от виното си, тогава те ще се разкайват.“
а) версия:
Господ е навсякъде и никъде. Господ няма време и пространство. Господ иска да се опознае. Но как то да се стори като е абсолютен? Представа на мисълта: Той привидно си представя да се явява на самия себе си като господ от плът и кръв в един свят от време и пространство. Това е аз-господ - представата на господ от него самия.
Съмността на господ го прави пиян, пиян-залян от богатството на усетния свят. Жаждата на сетивата го прави да забрави жаждата за истината по себе си. Разумът и неговото знание, не е за подценяване. Дори чувствата не могат достатъчно да се възхвалят. Господ не си спомня, че е Господ и вярва да е действително тази беглост от господ. Нарича се ‘син на човек‘. Сетивата го лъжат и той се лъжи със сетивата. Гради си временно съществуване след временно съществуване. Вярва да е с край. Мисли, че е дошъл празен и настоява празен да си отиде. Подарява се на смъртта. Дали с радост окичено или с мъка натъпкано, Сърцето е в затвор.
Привидният господ воюва срещу самия себе си. Страда, да се е отделин от това, каквото е той в действителност - Абсолютният Господ. И не знае как да намери пътя обратно. Знанието му не стига. Винаги пиян от света си, вижда по-малко и по-малко какво да се прави.
Разочарован от това, което смята за господ, той продължава да се опива от тази привидна действителност на бяло клето и черно проклето. И това огорчава душата, която жадува да се прибере при себе си, в къщи. Нищо като в къщи! Иска в къщи да върви. Но кой да я води? Какво кой да води? Къде е това ‘в къщи‘?
б) версия:
Това, каквото е Живото като си се яви сънеподобно като живо в плът и кръв, вниманието за ‘взето на истина‘ е при човешкото страдание. Самото Живо си се представя като опито от движението и формите в движение на съзнанието. Самото Живо си се представя като този, който се е намерил опиянен от красотата на материалния свят. И този бягъл свят от светлина не може да утоли жаждата на това, каквото си се представя, да е само тази усетна съмност, неусещаща това, каквото е самата Съмност - Безусетността.
Дори изтрезняла, дори виждаща, няма да усетя това, каквото съм -Безусетността. Тя не заминава, защото не е дошла. Тя е непрекъснато присъстваща без сетивно присъствие, за да има без прекъсване усет за кръв в плът, за да има усет за виждащо сърце с око и за сляпо сърце с черни очила, за да има усет, че съм света в света или че не съм нито аз нито свят. И като Безусетността е непрекъсната, непрекъсната е и усетността. Няма повече, няма по-малко Безусетност или усетност. Не са събирани, за да се делят. Хармония е.
И нея търси Безусетността - като усетност облечена да намери с усетни средства себе си, каквото е Безусетността. И като не е различна природата на Безусетност и тази на усетност, няма резултат за постигане. Безцелност е. Съмността, която се опитва с правене или с неправене да достигне това, каквото е Съмността, не може да го стори, защото тя по природа е самата Съмност.
И това е отърсването. Като птица, къпала се в локва. Отърси се и е веднага суха. Аааа! Не съм търсена нито съм за търсене, за да меня на това, каквото съм нещо или нищо. Чисто и просто по естество съм това, каквото е безвременият момент, но като Съмност не съм в момента.
С мене и без мене, не се изменя това, каквото не мога да не съм. Празно е с мене когато съм пълна. Празно е и без мене когато съм празна. Съзнанието остава с празни ръце, защото не намира това, каквото не може нито да е празно нито да е пълно. Това, каквото съм е нито празно нито пълно. Повече не може. По-малко не може. Имам абсолютно всичко. Нямам абсолютно нищо. И това е действителното предимство, което не пита нито за повече нито за по-малко. То е самата Хармония.
Съзнанието не спира да търси, но съм спряла да вярвам, че при спонтанното търсене бих могла да намеря себе си. В това, каквото е Съзнание няма усетна съмност, която би могла да се разкайва, че не е влезнала през правилната врата и сега търси изхода, за да се поправи.
в) версия:
Празен дойдох на света - роден. И макар че цял живот събирам, празен си отивам - умрял. Вярата ме пълни, но си отивам празен. Опиянението от натрупаното не стига да мра пълен.
Ако се отърся от виното на подлъгващото време, бих видял, че няма начало, няма край. За разкайване няма място. Няма повече една аз-съмност, която да плаче над грешката си. Всичко е както преди и нищо не е иначе след това. Времената на времето не мени това, каквото не познава нито себе си нито някой, който би могъл да го познава.
а) версия:
Господ е навсякъде и никъде. Господ няма време и пространство. Господ иска да се опознае. Но как то да се стори като е абсолютен? Представа на мисълта: Той привидно си представя да се явява на самия себе си като господ от плът и кръв в един свят от време и пространство. Това е аз-господ - представата на господ от него самия.
Съмността на господ го прави пиян, пиян-залян от богатството на усетния свят. Жаждата на сетивата го прави да забрави жаждата за истината по себе си. Разумът и неговото знание, не е за подценяване. Дори чувствата не могат достатъчно да се възхвалят. Господ не си спомня, че е Господ и вярва да е действително тази беглост от господ. Нарича се ‘син на човек‘. Сетивата го лъжат и той се лъжи със сетивата. Гради си временно съществуване след временно съществуване. Вярва да е с край. Мисли, че е дошъл празен и настоява празен да си отиде. Подарява се на смъртта. Дали с радост окичено или с мъка натъпкано, Сърцето е в затвор.
Привидният господ воюва срещу самия себе си. Страда, да се е отделин от това, каквото е той в действителност - Абсолютният Господ. И не знае как да намери пътя обратно. Знанието му не стига. Винаги пиян от света си, вижда по-малко и по-малко какво да се прави.
Разочарован от това, което смята за господ, той продължава да се опива от тази привидна действителност на бяло клето и черно проклето. И това огорчава душата, която жадува да се прибере при себе си, в къщи. Нищо като в къщи! Иска в къщи да върви. Но кой да я води? Какво кой да води? Къде е това ‘в къщи‘?
б) версия:
Това, каквото е Живото като си се яви сънеподобно като живо в плът и кръв, вниманието за ‘взето на истина‘ е при човешкото страдание. Самото Живо си се представя като опито от движението и формите в движение на съзнанието. Самото Живо си се представя като този, който се е намерил опиянен от красотата на материалния свят. И този бягъл свят от светлина не може да утоли жаждата на това, каквото си се представя, да е само тази усетна съмност, неусещаща това, каквото е самата Съмност - Безусетността.
Дори изтрезняла, дори виждаща, няма да усетя това, каквото съм -Безусетността. Тя не заминава, защото не е дошла. Тя е непрекъснато присъстваща без сетивно присъствие, за да има без прекъсване усет за кръв в плът, за да има усет за виждащо сърце с око и за сляпо сърце с черни очила, за да има усет, че съм света в света или че не съм нито аз нито свят. И като Безусетността е непрекъсната, непрекъсната е и усетността. Няма повече, няма по-малко Безусетност или усетност. Не са събирани, за да се делят. Хармония е.
И нея търси Безусетността - като усетност облечена да намери с усетни средства себе си, каквото е Безусетността. И като не е различна природата на Безусетност и тази на усетност, няма резултат за постигане. Безцелност е. Съмността, която се опитва с правене или с неправене да достигне това, каквото е Съмността, не може да го стори, защото тя по природа е самата Съмност.
И това е отърсването. Като птица, къпала се в локва. Отърси се и е веднага суха. Аааа! Не съм търсена нито съм за търсене, за да меня на това, каквото съм нещо или нищо. Чисто и просто по естество съм това, каквото е безвременият момент, но като Съмност не съм в момента.
С мене и без мене, не се изменя това, каквото не мога да не съм. Празно е с мене когато съм пълна. Празно е и без мене когато съм празна. Съзнанието остава с празни ръце, защото не намира това, каквото не може нито да е празно нито да е пълно. Това, каквото съм е нито празно нито пълно. Повече не може. По-малко не може. Имам абсолютно всичко. Нямам абсолютно нищо. И това е действителното предимство, което не пита нито за повече нито за по-малко. То е самата Хармония.
Съзнанието не спира да търси, но съм спряла да вярвам, че при спонтанното търсене бих могла да намеря себе си. В това, каквото е Съзнание няма усетна съмност, която би могла да се разкайва, че не е влезнала през правилната врата и сега търси изхода, за да се поправи.
в) версия:
Празен дойдох на света - роден. И макар че цял живот събирам, празен си отивам - умрял. Вярата ме пълни, но си отивам празен. Опиянението от натрупаното не стига да мра пълен.
Ако се отърся от виното на подлъгващото време, бих видял, че няма начало, няма край. За разкайване няма място. Няма повече една аз-съмност, която да плаче над грешката си. Всичко е както преди и нищо не е иначе след това. Времената на времето не мени това, каквото не познава нито себе си нито някой, който би могъл да го познава.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
