“Където има три божества, те са богове. Където има два или един, Аз съм с него.“
а) версия:
Троицата не е господ, но това, каквото е Троицата е Господ. Трима богове не е това, каквото са богове. Но това, каквото са трима богове е това, каквото е Пълноцеността на боговете. Съществеността на господ и на троицата не е различна. Тя не се чувствува, защото няма кой да е в повече или в по-малко от Абсолютността, за да прави разлика или прилика спрямо абсолютността.
За осъществяването на съществуването са необходими същевременно трите състояния на аз-представата. Затова съществуването е абсолютно, непрекъснато осъществено, без намесата на едно аз, което се смята за повечето на всичкото.
Там където има едно или две състояния, третото не липса. Иначе не може да е каквото е. И като първото и второто са едно, третото е първото и последното. Без второ няма първо. Е, каквото е.
б) версия:
Представата е, че това, каквото е Господ си се представя като господ. И където има идеята за господ, има и много богове. За всяка нужда ето ти и един бог се появил, който да ми оправя обърканото срано. Дори всеки ден стана на ‘деня на‘... Има ден на бог-бащата, ден на бог-котката, ден на бог-дървото, ден на лъжата, ден на мира итн. и всички са и потенциални дни но война. Без нея не може да има мир. Тоест не по-добър от войната.
Това, каквото е Господ, е винаги с представата си за господ, но той не е в тази представа, забъркан като сол в ястие. Дори в дълбокия сън, където е само това, каквото е, без да има представа от това, каквото е, остава най-малкото, което е по-малко от най-малката представа за господ. Това, каквото е Господ - е - макар че не си се знае дали е или не е. Той е.
Господ не може да се знае нито да знае дали си се не знае. Без усет няма знание или незнание, но е З н а н и е, за да има усет за знание и за незнание. Това ‘Знание за знание и за незнание‘ е ‘цялостта‘ на това, каквото е. Не се събира, не се дели нито от самосебе си нито от нещо, дошло отвън него.
Като усет представата съзнание търси утеха, че е. То е възможно, но не е. Това, каквото е Съзнание Е, но представата за съзнание е бегло явление във време. Това е представата за тъмнината на делението.
Но като няма в действителност време, представата за съзнание е действителна. Тя е н е п р е к ъ с н а т а по природа. Иначе не би могло да е каквото Е. Това, каквото е Съзнание не може нито да се търси нито да се намира, защото Е. В него нито се влиза с взлом нито се излиза с бягане.
Никога една победена усетна съмност не е излизала на пръсти от това, каквото е Съзнание, защото никога тя не е влизала за борба на сенки със Съзнанието.
Това, каквото е Съзнание седи със самото себе си на седянка та дори то да се вижда като Вселената на Вселената в разговор със звезди и планети, или да се не вижда като черната дупка на черната дупка и да мълчи. Извън това каквото е Съзнание няма друго нещо. Природата на познати му и непознати му форми са само това, каквото е Съзнание.
Както всяка форма така и хора са едно п р и в и д н о усетно ‘преживяване‘ на това, каквото е Съзнание, но никога хора не са съществували, за да има съзнание та камо ли то да се притежава от някой незнаещ умник.
Не може паралелно до това каквото е Съмността, да съществува привидна съмност макар че има усет за съмност, защото е това, каквото е Съмността. Така, че представата аз-съмност не може да излезне по смъртно оттам, от където по рождение не е влизала.
в) версия:
Посред път се не спира.
На път се не остава...
Исус е бездомник и дом.
Където един, там двама.
От единя двамица е той.
Исус е края на началото.
Каквото тече
нито се точи
нито се излива. ©
неделя, 19 юли 2009 г.
29. Исус каза:
“Ако плътта е създадена заради духа, това е чудо. Но ако духът е създаден заради плътта, това е чудо на чудестата. Действително, Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
а) версия:
‘Аз съм плътта‘ е следствието на духа. Как от необятно пространство стават мислено ограничени формации, вземащи се за отделни същества в пространство и време е чудо. И как става това, е чудо.
‘Аз дух‘ или ‘аз съм‘ е, защото ‘аз‘ лежи при ‘духа‘; защото ‘аз‘ лежи при ‘съм‘; защото Адам лежи при Ева. Чудо на чудесата без начало и край! Първото ‘аз‘ и второто ‘дух‘ са едно. Третото ‘аз съм плътта‘ става от двойното едно. То, третото, е същевременно първо и последно.
Пий от това вино, за да изтрезвееш!
Пий от него и няма повече да се държиш за “роден за смърт.“
Пий до дъно купата, за да не умираш когато мислиш че мреш.
Един път изтрезвял не можеш повече да се опиваш от приластенията на смъртния свят.
Един път притръпнал не си нито свят нито дух нито аз. Какво си тогава?
За този въпрос няма отговор, защото това, каквото е не пита.
Действително прикрачих в плът и кръв бедността на релативния свят, за да се търся мене - Абсолютността. От себелюбие легнах с плът и кръв при мършавата смърт, за да търся при нея мене - Безсмъртността. От себелюбие се ограничих в бедността на една привидна вселена, за да се търся мене - Безограничеността! От себелюбие със сърце от плът и кръв дерзая в страданията на сетивната любов/омраза, за да търся мене - Любовта.
За удивление е!!!
Абсолютното богатство се търси в релативната бедност на сетивната мизерия...
... и не може нито да се примахне нито да се притури.
б) версия:
Не стоя извън това чудо на чудесата. Понеже съм това, каквото е това богатство, имам привидно и представата да изпитвам бедност на имане и на нямане. Имането е бедност.Тя се страхува да се изяви. Крие се зад имане. Нямането е бедност, която е явна, но знае какво е имане и дебне момента да се скрие зад имане. Това, каквото е Богатството не е в тази игра, но то е самата игра.
Това, каквото е Богатството няма притежател. Не може една усетна съмност да влезне в него, да го нарами и да излезне от него с него самото. Самото то не може да си се открадне или да си се приспособи.
То е това, каквото съм по природа.
Нито моя нито нечия нито ничия.
Нито на мене нито на някого нито на никого.
Богатство, никога трупано, никога използувано.
И въпреки това абсолютно присъствено при временно забогатяване или при временно обедняване.
в) версия:
Тази бедност на света е свързана с усета за раждане и смърт.
Светът е многолик, но той не е това, каквото е в действителност.
Това, което наричаме реалност, не е дори приблизително това, каквото е.
Каквото взимаме за реалност във времената на времето не може да опише това,
каквото не е подчинено на времената на времето.
Това, каквото е, е непрекъснато присъстващо, но не може да се опише, не може да се схване със сетивата. То не е зависимо от наблюдението във време и пространство. Каквото се описва или изживява със сетивата не може да е това, каквото е описано. Описанато и за описване са две различни форми на това, каквото е вече описано от описващия, който не може нито да се опиши от самосебе си нито пък от описаното.
Трябва да съм отделен от от това, каквото е, за да кажа с думите на Исус: “... Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
Или пък съм ‘разпознал‘ заблудата, че сетивният свят е извън нещо, което не може нито да се дели нито да се събира.
Или пък действително се възхищавам на тази единствена тайна как без раждане не може да се умре; няма спиране за формирането на представата съзнание, защото това каквото е Съзнание не е започвало да си представя какво може да е То.
И самото “това, каквото е Съзнанието“ е съзнателна представа за нещо, което не може нито да се опише нито да се изговори. То не поднадлежи на дуалността! И дулността не подлежи на това То. По природа, това, каквото е, не е различно!!! Възхитително е както е!
Възхитително!!!
Възхитително е и как съзнанието через формата привидно се изменя через друга форма, но от това привидно наблюдение - това, каквото е, нито мени количество нито мени качество. Нито форма нито съзнание се мени или не се мени. Не е различно.
И съзнанието через човека Исус се възхищава на тайната.
Разумът не е способен по естество да я разгадае.
Само това, което разумът усетно може да схване, е за разбиране - което е временно, непостоянно, неустойчиво като разума, чувствата, усещанията..., но по природа дуалността на аз-света е абсолютен.
Няма нещо извън Абсолютността.
Възхитително е!!!
г) версия:
Няма умиране!
Раждането не е било!
Преживяването във време не е!
Тайната е абсолютна за ума!
Няма разум извън Абсолютността.
Възхитително е за кого? ©
а) версия:
‘Аз съм плътта‘ е следствието на духа. Как от необятно пространство стават мислено ограничени формации, вземащи се за отделни същества в пространство и време е чудо. И как става това, е чудо.
‘Аз дух‘ или ‘аз съм‘ е, защото ‘аз‘ лежи при ‘духа‘; защото ‘аз‘ лежи при ‘съм‘; защото Адам лежи при Ева. Чудо на чудесата без начало и край! Първото ‘аз‘ и второто ‘дух‘ са едно. Третото ‘аз съм плътта‘ става от двойното едно. То, третото, е същевременно първо и последно.
Пий от това вино, за да изтрезвееш!
Пий от него и няма повече да се държиш за “роден за смърт.“
Пий до дъно купата, за да не умираш когато мислиш че мреш.
Един път изтрезвял не можеш повече да се опиваш от приластенията на смъртния свят.
Един път притръпнал не си нито свят нито дух нито аз. Какво си тогава?
За този въпрос няма отговор, защото това, каквото е не пита.
Действително прикрачих в плът и кръв бедността на релативния свят, за да се търся мене - Абсолютността. От себелюбие легнах с плът и кръв при мършавата смърт, за да търся при нея мене - Безсмъртността. От себелюбие се ограничих в бедността на една привидна вселена, за да се търся мене - Безограничеността! От себелюбие със сърце от плът и кръв дерзая в страданията на сетивната любов/омраза, за да търся мене - Любовта.
За удивление е!!!
Абсолютното богатство се търси в релативната бедност на сетивната мизерия...
... и не може нито да се примахне нито да се притури.
б) версия:
Не стоя извън това чудо на чудесата. Понеже съм това, каквото е това богатство, имам привидно и представата да изпитвам бедност на имане и на нямане. Имането е бедност.Тя се страхува да се изяви. Крие се зад имане. Нямането е бедност, която е явна, но знае какво е имане и дебне момента да се скрие зад имане. Това, каквото е Богатството не е в тази игра, но то е самата игра.
Това, каквото е Богатството няма притежател. Не може една усетна съмност да влезне в него, да го нарами и да излезне от него с него самото. Самото то не може да си се открадне или да си се приспособи.
То е това, каквото съм по природа.
Нито моя нито нечия нито ничия.
Нито на мене нито на някого нито на никого.
Богатство, никога трупано, никога използувано.
И въпреки това абсолютно присъствено при временно забогатяване или при временно обедняване.
в) версия:
Тази бедност на света е свързана с усета за раждане и смърт.
Светът е многолик, но той не е това, каквото е в действителност.
Това, което наричаме реалност, не е дори приблизително това, каквото е.
Каквото взимаме за реалност във времената на времето не може да опише това,
каквото не е подчинено на времената на времето.
Това, каквото е, е непрекъснато присъстващо, но не може да се опише, не може да се схване със сетивата. То не е зависимо от наблюдението във време и пространство. Каквото се описва или изживява със сетивата не може да е това, каквото е описано. Описанато и за описване са две различни форми на това, каквото е вече описано от описващия, който не може нито да се опиши от самосебе си нито пък от описаното.
Трябва да съм отделен от от това, каквото е, за да кажа с думите на Исус: “... Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
Или пък съм ‘разпознал‘ заблудата, че сетивният свят е извън нещо, което не може нито да се дели нито да се събира.
Или пък действително се възхищавам на тази единствена тайна как без раждане не може да се умре; няма спиране за формирането на представата съзнание, защото това каквото е Съзнание не е започвало да си представя какво може да е То.
И самото “това, каквото е Съзнанието“ е съзнателна представа за нещо, което не може нито да се опише нито да се изговори. То не поднадлежи на дуалността! И дулността не подлежи на това То. По природа, това, каквото е, не е различно!!! Възхитително е както е!
Възхитително!!!
Възхитително е и как съзнанието через формата привидно се изменя через друга форма, но от това привидно наблюдение - това, каквото е, нито мени количество нито мени качество. Нито форма нито съзнание се мени или не се мени. Не е различно.
И съзнанието через човека Исус се възхищава на тайната.
Разумът не е способен по естество да я разгадае.
Само това, което разумът усетно може да схване, е за разбиране - което е временно, непостоянно, неустойчиво като разума, чувствата, усещанията..., но по природа дуалността на аз-света е абсолютен.
Няма нещо извън Абсолютността.
Възхитително е!!!
г) версия:
Няма умиране!
Раждането не е било!
Преживяването във време не е!
Тайната е абсолютна за ума!
Няма разум извън Абсолютността.
Възхитително е за кого? ©
четвъртък, 16 юли 2009 г.
28. Исус каза:
“Знаех мястото си в средата на света, и им се явих от плът. Намерих ги всичките опиянени; никой от тях не намерих жаден. И душата Ми беше огорчена заради човешките синове, защото те са слепи в сърцата си и нямат зрение; защото празни дойдоха на света, и също празни си стремят (търсят) да напуснат света. Но в момента те са опиянени. Когато се отърсят от виното си, тогава те ще се разкайват.“
а) версия:
Господ е навсякъде и никъде. Господ няма време и пространство. Господ иска да се опознае. Но как то да се стори като е абсолютен? Представа на мисълта: Той привидно си представя да се явява на самия себе си като господ от плът и кръв в един свят от време и пространство. Това е аз-господ - представата на господ от него самия.
Съмността на господ го прави пиян, пиян-залян от богатството на усетния свят. Жаждата на сетивата го прави да забрави жаждата за истината по себе си. Разумът и неговото знание, не е за подценяване. Дори чувствата не могат достатъчно да се възхвалят. Господ не си спомня, че е Господ и вярва да е действително тази беглост от господ. Нарича се ‘син на човек‘. Сетивата го лъжат и той се лъжи със сетивата. Гради си временно съществуване след временно съществуване. Вярва да е с край. Мисли, че е дошъл празен и настоява празен да си отиде. Подарява се на смъртта. Дали с радост окичено или с мъка натъпкано, Сърцето е в затвор.
Привидният господ воюва срещу самия себе си. Страда, да се е отделин от това, каквото е той в действителност - Абсолютният Господ. И не знае как да намери пътя обратно. Знанието му не стига. Винаги пиян от света си, вижда по-малко и по-малко какво да се прави.
Разочарован от това, което смята за господ, той продължава да се опива от тази привидна действителност на бяло клето и черно проклето. И това огорчава душата, която жадува да се прибере при себе си, в къщи. Нищо като в къщи! Иска в къщи да върви. Но кой да я води? Какво кой да води? Къде е това ‘в къщи‘?
б) версия:
Това, каквото е Живото като си се яви сънеподобно като живо в плът и кръв, вниманието за ‘взето на истина‘ е при човешкото страдание. Самото Живо си се представя като опито от движението и формите в движение на съзнанието. Самото Живо си се представя като този, който се е намерил опиянен от красотата на материалния свят. И този бягъл свят от светлина не може да утоли жаждата на това, каквото си се представя, да е само тази усетна съмност, неусещаща това, каквото е самата Съмност - Безусетността.
Дори изтрезняла, дори виждаща, няма да усетя това, каквото съм -Безусетността. Тя не заминава, защото не е дошла. Тя е непрекъснато присъстваща без сетивно присъствие, за да има без прекъсване усет за кръв в плът, за да има усет за виждащо сърце с око и за сляпо сърце с черни очила, за да има усет, че съм света в света или че не съм нито аз нито свят. И като Безусетността е непрекъсната, непрекъсната е и усетността. Няма повече, няма по-малко Безусетност или усетност. Не са събирани, за да се делят. Хармония е.
И нея търси Безусетността - като усетност облечена да намери с усетни средства себе си, каквото е Безусетността. И като не е различна природата на Безусетност и тази на усетност, няма резултат за постигане. Безцелност е. Съмността, която се опитва с правене или с неправене да достигне това, каквото е Съмността, не може да го стори, защото тя по природа е самата Съмност.
И това е отърсването. Като птица, къпала се в локва. Отърси се и е веднага суха. Аааа! Не съм търсена нито съм за търсене, за да меня на това, каквото съм нещо или нищо. Чисто и просто по естество съм това, каквото е безвременият момент, но като Съмност не съм в момента.
С мене и без мене, не се изменя това, каквото не мога да не съм. Празно е с мене когато съм пълна. Празно е и без мене когато съм празна. Съзнанието остава с празни ръце, защото не намира това, каквото не може нито да е празно нито да е пълно. Това, каквото съм е нито празно нито пълно. Повече не може. По-малко не може. Имам абсолютно всичко. Нямам абсолютно нищо. И това е действителното предимство, което не пита нито за повече нито за по-малко. То е самата Хармония.
Съзнанието не спира да търси, но съм спряла да вярвам, че при спонтанното търсене бих могла да намеря себе си. В това, каквото е Съзнание няма усетна съмност, която би могла да се разкайва, че не е влезнала през правилната врата и сега търси изхода, за да се поправи.
в) версия:
Празен дойдох на света - роден. И макар че цял живот събирам, празен си отивам - умрял. Вярата ме пълни, но си отивам празен. Опиянението от натрупаното не стига да мра пълен.
Ако се отърся от виното на подлъгващото време, бих видял, че няма начало, няма край. За разкайване няма място. Няма повече една аз-съмност, която да плаче над грешката си. Всичко е както преди и нищо не е иначе след това. Времената на времето не мени това, каквото не познава нито себе си нито някой, който би могъл да го познава.
а) версия:
Господ е навсякъде и никъде. Господ няма време и пространство. Господ иска да се опознае. Но как то да се стори като е абсолютен? Представа на мисълта: Той привидно си представя да се явява на самия себе си като господ от плът и кръв в един свят от време и пространство. Това е аз-господ - представата на господ от него самия.
Съмността на господ го прави пиян, пиян-залян от богатството на усетния свят. Жаждата на сетивата го прави да забрави жаждата за истината по себе си. Разумът и неговото знание, не е за подценяване. Дори чувствата не могат достатъчно да се възхвалят. Господ не си спомня, че е Господ и вярва да е действително тази беглост от господ. Нарича се ‘син на човек‘. Сетивата го лъжат и той се лъжи със сетивата. Гради си временно съществуване след временно съществуване. Вярва да е с край. Мисли, че е дошъл празен и настоява празен да си отиде. Подарява се на смъртта. Дали с радост окичено или с мъка натъпкано, Сърцето е в затвор.
Привидният господ воюва срещу самия себе си. Страда, да се е отделин от това, каквото е той в действителност - Абсолютният Господ. И не знае как да намери пътя обратно. Знанието му не стига. Винаги пиян от света си, вижда по-малко и по-малко какво да се прави.
Разочарован от това, което смята за господ, той продължава да се опива от тази привидна действителност на бяло клето и черно проклето. И това огорчава душата, която жадува да се прибере при себе си, в къщи. Нищо като в къщи! Иска в къщи да върви. Но кой да я води? Какво кой да води? Къде е това ‘в къщи‘?
б) версия:
Това, каквото е Живото като си се яви сънеподобно като живо в плът и кръв, вниманието за ‘взето на истина‘ е при човешкото страдание. Самото Живо си се представя като опито от движението и формите в движение на съзнанието. Самото Живо си се представя като този, който се е намерил опиянен от красотата на материалния свят. И този бягъл свят от светлина не може да утоли жаждата на това, каквото си се представя, да е само тази усетна съмност, неусещаща това, каквото е самата Съмност - Безусетността.
Дори изтрезняла, дори виждаща, няма да усетя това, каквото съм -Безусетността. Тя не заминава, защото не е дошла. Тя е непрекъснато присъстваща без сетивно присъствие, за да има без прекъсване усет за кръв в плът, за да има усет за виждащо сърце с око и за сляпо сърце с черни очила, за да има усет, че съм света в света или че не съм нито аз нито свят. И като Безусетността е непрекъсната, непрекъсната е и усетността. Няма повече, няма по-малко Безусетност или усетност. Не са събирани, за да се делят. Хармония е.
И нея търси Безусетността - като усетност облечена да намери с усетни средства себе си, каквото е Безусетността. И като не е различна природата на Безусетност и тази на усетност, няма резултат за постигане. Безцелност е. Съмността, която се опитва с правене или с неправене да достигне това, каквото е Съмността, не може да го стори, защото тя по природа е самата Съмност.
И това е отърсването. Като птица, къпала се в локва. Отърси се и е веднага суха. Аааа! Не съм търсена нито съм за търсене, за да меня на това, каквото съм нещо или нищо. Чисто и просто по естество съм това, каквото е безвременият момент, но като Съмност не съм в момента.
С мене и без мене, не се изменя това, каквото не мога да не съм. Празно е с мене когато съм пълна. Празно е и без мене когато съм празна. Съзнанието остава с празни ръце, защото не намира това, каквото не може нито да е празно нито да е пълно. Това, каквото съм е нито празно нито пълно. Повече не може. По-малко не може. Имам абсолютно всичко. Нямам абсолютно нищо. И това е действителното предимство, което не пита нито за повече нито за по-малко. То е самата Хармония.
Съзнанието не спира да търси, но съм спряла да вярвам, че при спонтанното търсене бих могла да намеря себе си. В това, каквото е Съзнание няма усетна съмност, която би могла да се разкайва, че не е влезнала през правилната врата и сега търси изхода, за да се поправи.
в) версия:
Празен дойдох на света - роден. И макар че цял живот събирам, празен си отивам - умрял. Вярата ме пълни, но си отивам празен. Опиянението от натрупаното не стига да мра пълен.
Ако се отърся от виното на подлъгващото време, бих видял, че няма начало, няма край. За разкайване няма място. Няма повече една аз-съмност, която да плаче над грешката си. Всичко е както преди и нищо не е иначе след това. Времената на времето не мени това, каквото не познава нито себе си нито някой, който би могъл да го познава.
събота, 11 юли 2009 г.
27. Исус каза:
“Ако не постите (като привет към) от света, няма да намерите Царството. Ако не спазвате Съботата като Събота, няма да видите Бащата.“
а) версия:
Действителността не се намира ей така на улицата. Тя не се намира като награда за упоритото ми търсене или понеже съм бил особенно смирен и богосклонен. Действителността е пълноценна и пълноценно осъществена. Няма нито Действителност нито осъществяване на действителността. Всичко е както е. На всякъде и никъде.
Никой не е изключен от нея, защото това, каквото е Действителността не е населена от спасени души или бегълци от ада. Няма жители за нея. Дори да предпочиташ да си жител с име и адрес в този свят, ти си само това каквото е Действителността без име и адрес.
За да прозрея, че никога нищо не мога да направя за намирането на Действителността, защото съм самата Действителност, че никога няма да мога да изменя нещо или нищо на това каквото съм, трябва да постя от мене и от света. И това е една представа, която не ми отнема това, каквото не мога да не съм.
Всичко, каквото мисля да мога да осъществя и изменя и подобря на това, каквото съм аз - Действителността - е празна представа, която остава заедно с мен в прегръдката на смъртта. Трябва да постя от бремето на заблудата ми, че съм това, което е заблудата за начало и край. Ако успея, зная, че непринадлежа на смъртта и оставам това, каквото не мога да не съм - Действителността.
Ако не успея, няма да зная, че не принадлежа на смъртта и въпреки това оставам това, каквото съм - Действителността. И бремето на заблудата тежи и тежи в ежедневието на страданието ми: “Ти си жертвата за смъртта.“
Съботата е симбол за духа, за пространството, за ‘аз съм‘, за знание. ‘Аз-бащата‘ трябва да има като партньор пространство, за да стане едно ‘духът-събота‘ или ‘аз съм‘. И без него не би било каквото е. ‘аз съм‘ е населено от ‘аз-бащата‘, затова може да стане ‘аз съм синът‘.
За да стигна от ‘аз съм синът‘ до ‘аз-бащата‘, съм задължен да мина през ‘духа-събота‘, през ‘аз съм‘. Важно е да спазвам съботата като събота иначе не може да е каквото е. На господ не може да се отнеме или добави нещо, иначе не би бил господ.
За да се стигне при кардиналната първа представа за съмност, трябва да се мине от две-те през едно-то. Всяка нощ ‘аз-бащата‘ се влива в царството на небесата, неоставайки след себе си телефонен номер. Това, каквото е той по същност е царството на небесата като ‘преди‘ е все още и ‘след това‘ е вече. Абсолютност на действителност. Абсолютност на осъществяване. Кой може да се намеси в началото ú, за да ú се търси края?
б) версия:
Още една самозаплаха от Съзнанието за съзнанието като човек. “Бъди още по-усърден. Не стига. Постарай се повече. Спазвай каквото те уча. За твоето блаженство го правя. Още една лъжица за Бащата, иначи няма да ти се появи.“
Аз самата вече въображение на това, каквото си въобразява, се опитвам да си въобразявам един господ, който би могъл да ми се появи. И този опит е само един в повече на това, каквото си въобразява, че само да е малко повече послушно, би могло да си се изрази на самото себе си - Бащата. Това, каквото е Бащата да спазва Бащата, за да си се появи на себе си - Бащата. Няма изход, защото не е имало вход.
Каквото е, има привидно нечеслими образи-представи, но е само това, каквото е. Като въображени форми, това каквото е съзнание не се разможава на повечета съзнания. В представата съзнание има бегли количества, но те нямат качество, защото са празни.
Това, каквото е Съзнание или Баща не се мени по качество нито по количество.
в) версия:
Будя се сутрин.
През духа минавам
от баща към син.
Заспивам вечер.
През духа минавам
от син към баща.
Без мен,
няма представа
за баща, дух, син. ©
а) версия:
Действителността не се намира ей така на улицата. Тя не се намира като награда за упоритото ми търсене или понеже съм бил особенно смирен и богосклонен. Действителността е пълноценна и пълноценно осъществена. Няма нито Действителност нито осъществяване на действителността. Всичко е както е. На всякъде и никъде.
Никой не е изключен от нея, защото това, каквото е Действителността не е населена от спасени души или бегълци от ада. Няма жители за нея. Дори да предпочиташ да си жител с име и адрес в този свят, ти си само това каквото е Действителността без име и адрес.
За да прозрея, че никога нищо не мога да направя за намирането на Действителността, защото съм самата Действителност, че никога няма да мога да изменя нещо или нищо на това каквото съм, трябва да постя от мене и от света. И това е една представа, която не ми отнема това, каквото не мога да не съм.
Всичко, каквото мисля да мога да осъществя и изменя и подобря на това, каквото съм аз - Действителността - е празна представа, която остава заедно с мен в прегръдката на смъртта. Трябва да постя от бремето на заблудата ми, че съм това, което е заблудата за начало и край. Ако успея, зная, че непринадлежа на смъртта и оставам това, каквото не мога да не съм - Действителността.
Ако не успея, няма да зная, че не принадлежа на смъртта и въпреки това оставам това, каквото съм - Действителността. И бремето на заблудата тежи и тежи в ежедневието на страданието ми: “Ти си жертвата за смъртта.“
Съботата е симбол за духа, за пространството, за ‘аз съм‘, за знание. ‘Аз-бащата‘ трябва да има като партньор пространство, за да стане едно ‘духът-събота‘ или ‘аз съм‘. И без него не би било каквото е. ‘аз съм‘ е населено от ‘аз-бащата‘, затова може да стане ‘аз съм синът‘.
За да стигна от ‘аз съм синът‘ до ‘аз-бащата‘, съм задължен да мина през ‘духа-събота‘, през ‘аз съм‘. Важно е да спазвам съботата като събота иначе не може да е каквото е. На господ не може да се отнеме или добави нещо, иначе не би бил господ.
За да се стигне при кардиналната първа представа за съмност, трябва да се мине от две-те през едно-то. Всяка нощ ‘аз-бащата‘ се влива в царството на небесата, неоставайки след себе си телефонен номер. Това, каквото е той по същност е царството на небесата като ‘преди‘ е все още и ‘след това‘ е вече. Абсолютност на действителност. Абсолютност на осъществяване. Кой може да се намеси в началото ú, за да ú се търси края?
б) версия:
Още една самозаплаха от Съзнанието за съзнанието като човек. “Бъди още по-усърден. Не стига. Постарай се повече. Спазвай каквото те уча. За твоето блаженство го правя. Още една лъжица за Бащата, иначи няма да ти се появи.“
Аз самата вече въображение на това, каквото си въобразява, се опитвам да си въобразявам един господ, който би могъл да ми се появи. И този опит е само един в повече на това, каквото си въобразява, че само да е малко повече послушно, би могло да си се изрази на самото себе си - Бащата. Това, каквото е Бащата да спазва Бащата, за да си се появи на себе си - Бащата. Няма изход, защото не е имало вход.
Каквото е, има привидно нечеслими образи-представи, но е само това, каквото е. Като въображени форми, това каквото е съзнание не се разможава на повечета съзнания. В представата съзнание има бегли количества, но те нямат качество, защото са празни.
Това, каквото е Съзнание или Баща не се мени по качество нито по количество.
в) версия:
Будя се сутрин.
През духа минавам
от баща към син.
Заспивам вечер.
През духа минавам
от син към баща.
Без мен,
няма представа
за баща, дух, син. ©
четвъртък, 9 юли 2009 г.
26. Исус каза:
“Виждаш треската в окото на брат си, а не вижда гредата в собственото ти око. Извади гредата от собственото си око, тогава ще виждаш по-ясно, за да извадиш треската от окото на брат си.“
а) версия:
“Той бил глупак, не аз. Глупакът тръгнал да се търси. Искал да знае какво бил той. Ама като няма знание, си остава глупак моят брат.“ Така мисля аз. Знанието ми е като греда в моите очи. Аз зная. Зная какво е незнаещ иначе не бих правил сравнение с незнание. Който прави разлики където не е разлика е незнаещ и подарен на смъртта. И само това се брои. И с това оставам по-незнаещ от брат ми, който поне се опитва да разбере какво може да е той самият.
Брат ми отразява мене самият. Неговата греда от незнание отразява само моята греда от незнание. Като извадя незнанието ми по мене самия, ясно виждам, че е само една малка тресчица в окото на брат ми, която остава пак моето око. Извади и нея и повече те няма. Брат също не е. Остава само каквото не може да не е.
б) версия:
И това е една представа как това, каквото е Човекът, си представя да живее като човек в един свят, обитаван от зло и от не добри разбирания, които остават на дневен ред.
Това, каквото е Човекът, няма време и пространство за греди и трески в очите. Нито сляпа нито виждаща мога да разбера какво е това Живот, Човек, Господ. Дори да извадя гредата от окото ми и видя, че не съм смъртната представа, а това, каквото си представя да е човек, пак няма да разбера какво е това, каквото съм по естество - Човек.
С това неразбиране не мога да извадя треската от окото на брат ми. Това, каквото е Човек, не е усетния свят на човек с човешки връзки, които с разхлабване се оплитат още повече. В това, каквото е Човек, няма хора, няма усетна съмност, която да прави разлики с очи, заприщени от греди, или с очи насипани с тресчици. Това, каквото е Човек е абсолютно Е - това, каквото е неотминаващият момент на безвремеността.
Време както и всичко друго (включително човек) е измислена величина като продукт на съзнанието. Нищо не е погрешно, иначе не би било каквото е. Само не се опитвай да се вземаш за нещо извън това, каквото си и да искаш да се намесваш в това, каквото си по естество - абсолютна Съмност.
Няма да ти понесе, защото не можеш нито сама да си вредиш нито сама да си угаждаш. Нито ти се пипаш нито си пипана. Нищо не можеш да мениш по себе си. Нищо не може да се мени по тебе. Проглеждащият и прогледаното (този, който проглежда, проглеждането му и прогледаното) не се различни по природа. Нищо не се случва. Абсолютното движение е абсолютен покой.
Проглеждането е да престана да се заблуждавам, че съм представата за човек. Това съм, каквото е Човек, но не съм в човека. И като няма какво да куца след себе си, това, каквото е, не е нито съществуване нито осъществяване на съществуването. То е.
Хората, които се мислят за хора, могат да си отдъхнат. На никого не липсват. И никой не липсва на тях. Това, каквото е Живот не му трябва човешка помощ, за да остане това, каквото е. Човешката помощ е безуспешен опит да се бърка и човърка в това, каквото е природата на самия човек - Човекът-Живот.
в) версия:
Братко,
извади ми гредата,
за да ти извадя треската.
а) версия:
“Той бил глупак, не аз. Глупакът тръгнал да се търси. Искал да знае какво бил той. Ама като няма знание, си остава глупак моят брат.“ Така мисля аз. Знанието ми е като греда в моите очи. Аз зная. Зная какво е незнаещ иначе не бих правил сравнение с незнание. Който прави разлики където не е разлика е незнаещ и подарен на смъртта. И само това се брои. И с това оставам по-незнаещ от брат ми, който поне се опитва да разбере какво може да е той самият.
Брат ми отразява мене самият. Неговата греда от незнание отразява само моята греда от незнание. Като извадя незнанието ми по мене самия, ясно виждам, че е само една малка тресчица в окото на брат ми, която остава пак моето око. Извади и нея и повече те няма. Брат също не е. Остава само каквото не може да не е.
б) версия:
И това е една представа как това, каквото е Човекът, си представя да живее като човек в един свят, обитаван от зло и от не добри разбирания, които остават на дневен ред.
Това, каквото е Човекът, няма време и пространство за греди и трески в очите. Нито сляпа нито виждаща мога да разбера какво е това Живот, Човек, Господ. Дори да извадя гредата от окото ми и видя, че не съм смъртната представа, а това, каквото си представя да е човек, пак няма да разбера какво е това, каквото съм по естество - Човек.
С това неразбиране не мога да извадя треската от окото на брат ми. Това, каквото е Човек, не е усетния свят на човек с човешки връзки, които с разхлабване се оплитат още повече. В това, каквото е Човек, няма хора, няма усетна съмност, която да прави разлики с очи, заприщени от греди, или с очи насипани с тресчици. Това, каквото е Човек е абсолютно Е - това, каквото е неотминаващият момент на безвремеността.
Време както и всичко друго (включително човек) е измислена величина като продукт на съзнанието. Нищо не е погрешно, иначе не би било каквото е. Само не се опитвай да се вземаш за нещо извън това, каквото си и да искаш да се намесваш в това, каквото си по естество - абсолютна Съмност.
Няма да ти понесе, защото не можеш нито сама да си вредиш нито сама да си угаждаш. Нито ти се пипаш нито си пипана. Нищо не можеш да мениш по себе си. Нищо не може да се мени по тебе. Проглеждащият и прогледаното (този, който проглежда, проглеждането му и прогледаното) не се различни по природа. Нищо не се случва. Абсолютното движение е абсолютен покой.
Проглеждането е да престана да се заблуждавам, че съм представата за човек. Това съм, каквото е Човек, но не съм в човека. И като няма какво да куца след себе си, това, каквото е, не е нито съществуване нито осъществяване на съществуването. То е.
Хората, които се мислят за хора, могат да си отдъхнат. На никого не липсват. И никой не липсва на тях. Това, каквото е Живот не му трябва човешка помощ, за да остане това, каквото е. Човешката помощ е безуспешен опит да се бърка и човърка в това, каквото е природата на самия човек - Човекът-Живот.
в) версия:
Братко,
извади ми гредата,
за да ти извадя треската.
неделя, 5 юли 2009 г.
25. Исус каза:
“Обичай брат си като душата си, пази го като зеницата на окото си.“
а) версия:
Брат ми е този, който съм. От едно тесто сме месени - съзнанието. Няма разлика между мен и брат ми по същество. По естество не сме различни. Душата не е нито моя нито негова. Да искам или да не искам не мога да погубя брат ми дори да се чувствува така. Съзнанието не може да унищожи съзнанието. То се пази автоматически самото то. Безкрайността му не оставя място за врагове.
В същност погледът идва от зеницата. И погледът е единственото нещо, което ми казва, че има нещо, което не е на лице, но е присъствено. Погледът говори без да дума. Той е нещо познато, нещо, което не ми е чуждо. Погледни в очите на една полярна мечка, в очите на змия дори. Самосебието аз е, което гледа самосебието аз - непрекъснатата представа на това, каквото е самото самосебие.
Представата е, че това каквото е съзнанието си представя и като формата човек да е съзнание. Като съм съмност не мога да остана сама или сам. Веднага има и Вселената ми. И като е само това, каквото си представя да е съмност-артист, то играе всички роли.
Аз, родители, братя, сестри, държави, земя, Млечен път, Вселената, черни дупки, тъмнина и светлина, абсолютно всичко се играе в представата от това, каквото си представя да е съмност, без самото то да е в съмността.
б) версия:
Като искам да пазя брат си като зеницата ми, бих искала да пазя Вселената като зеницата ми, защото тя е само това, което привидно си представям да съм аз.
Привидни желания, които дали се изпълняват или не се изпълняват, не могат да повлияят на това, каквото е самата Съмност. Това, каквото е Живот, не може да се пази или непази от нещо, което само сетивно си представя да е живот.
Дори и сетивното живо по природа е това каквото е безусловността Живот. Това е само една представа за представата на това, каквото си представя да е живо.
Привидно това, каквото е, сънува, че се убиват и се раждат нови войници за фронтта. Но това, каквото е Живот, не е в представата му за живот. И те ще умрат независимо дали ще бъдат убити или ще живеят по сто и двадесет години. Но те не са това, каквото си се изпитва като войници с къс или дълъг живот. Така, че Животът се пази сам. Той нито се пали нито се гаси. Остава това, каквото е Живот, защото без второ, няма първо.
Представата на това, каквото е Човек настоява да остане представата за човек с раждане и смърт. Това е тъмнината на заблудата. Това, каквото е Човекът не се ражда, не живее, не умира. И само това е. Светлина е. Абсолютното остава абсолютно. То не може да се усеща от представата съзнание като която и да е форма.
Абсолютното не е в съзнанието. Това каквото е брат ми, е това, каквото съм самата аз. С пазене и без пазене не мога да не съм.
а) версия:
Брат ми е този, който съм. От едно тесто сме месени - съзнанието. Няма разлика между мен и брат ми по същество. По естество не сме различни. Душата не е нито моя нито негова. Да искам или да не искам не мога да погубя брат ми дори да се чувствува така. Съзнанието не може да унищожи съзнанието. То се пази автоматически самото то. Безкрайността му не оставя място за врагове.
В същност погледът идва от зеницата. И погледът е единственото нещо, което ми казва, че има нещо, което не е на лице, но е присъствено. Погледът говори без да дума. Той е нещо познато, нещо, което не ми е чуждо. Погледни в очите на една полярна мечка, в очите на змия дори. Самосебието аз е, което гледа самосебието аз - непрекъснатата представа на това, каквото е самото самосебие.
Представата е, че това каквото е съзнанието си представя и като формата човек да е съзнание. Като съм съмност не мога да остана сама или сам. Веднага има и Вселената ми. И като е само това, каквото си представя да е съмност-артист, то играе всички роли.
Аз, родители, братя, сестри, държави, земя, Млечен път, Вселената, черни дупки, тъмнина и светлина, абсолютно всичко се играе в представата от това, каквото си представя да е съмност, без самото то да е в съмността.
б) версия:
Като искам да пазя брат си като зеницата ми, бих искала да пазя Вселената като зеницата ми, защото тя е само това, което привидно си представям да съм аз.
Привидни желания, които дали се изпълняват или не се изпълняват, не могат да повлияят на това, каквото е самата Съмност. Това, каквото е Живот, не може да се пази или непази от нещо, което само сетивно си представя да е живот.
Дори и сетивното живо по природа е това каквото е безусловността Живот. Това е само една представа за представата на това, каквото си представя да е живо.
Привидно това, каквото е, сънува, че се убиват и се раждат нови войници за фронтта. Но това, каквото е Живот, не е в представата му за живот. И те ще умрат независимо дали ще бъдат убити или ще живеят по сто и двадесет години. Но те не са това, каквото си се изпитва като войници с къс или дълъг живот. Така, че Животът се пази сам. Той нито се пали нито се гаси. Остава това, каквото е Живот, защото без второ, няма първо.
Представата на това, каквото е Човек настоява да остане представата за човек с раждане и смърт. Това е тъмнината на заблудата. Това, каквото е Човекът не се ражда, не живее, не умира. И само това е. Светлина е. Абсолютното остава абсолютно. То не може да се усеща от представата съзнание като която и да е форма.
Абсолютното не е в съзнанието. Това каквото е брат ми, е това, каквото съм самата аз. С пазене и без пазене не мога да не съм.
петък, 3 юли 2009 г.
24. Неговите ученици
... Му казахя: “Покажи ни мястото, където си Ти, от както е необходимо да го търсим.“ Той им каза: “Който има уши нека чуе. Има светлина в човек на светлината, и той (или “тя“) осветява целия свят. Ако той (или “тя“) не свети, ще е тъмнина.“
а) версия:
Разумът не иска и да знае, че би могло да има едно място където той не би могъл да е. Контролирането му би се разбъркало. Иска да знае кой къде е, за да контролира както му на него допада.
Но как да се контролира нещо, което няма нито време нито място? Това е смъртта за разума. Той не може да е навсякъде и никъде. На него му трябват граници. Иначе се губи в безкрайността на нещо, което не може да познава и това нещо го унищожава. Без разум е само абсолютност на това, каквото е разума.
Това, каквото е Светлината не свети. Като абсолютно е само светлина, светлината не може да знае, че свети или че топли или че гори или че се движи бързо, понеже не може да се наблюдава.
Ако тя би се наблюдавала от нещо, извън това, каквотоо е Светлината, тогава би могла да се види като светило или като нещо друго. Но това би било само определението от наблюдението на нещо, което не е светлина. И наблюдаващото светлината, би описвало на светлината как тя изглежда, но описващото не би могло само от наблюдение да знае какво точно е това светлина.
Това, каквото е Светлина, иска да се опознае и като няма друга светлина с която тя би обминила опит за това каквото е светлината, тя си представя привидно какво е светлина. Представената светлина е първото състояние на ‘аз‘. Светлината си представя да е формата светлина. Формата светлина е представата на светлината за светлина. Човекът е представата на светлината за светлина.
В представата на светлината ‘човекът е светлина‘. Дали има светлина или тъмнина в човека зависи от това дали той е разбрал, че не е това, което си представя да е - приятел на смъртта. За това трябват уши.
Който разпознава, че светлината не мре, той е Светлина. И с това не е повече въпрос дали е светлина или тъмнина, на светяща или искряща или пламтяща или бледа или слаба светлина. За това не трябват нито уши нито очи. Това, каквото е Светлината е само Е.
б) версия:
Привидно като че ли е важно на това, каквото привидно си представя да е ‘аз‘ казващ човек, започващ като светлина, да разпознае, че не е представата си ‘аз, говорещ човек‘, а това, каквото е самата Светлина.
Да го разпозная или да не го разпозная, оставам това, каквото е Светлината - Абсолютна Тъмнина, Абсолютен Покой. На това, каквото е Светлината не и трябва да си свети, за да е остане светлина. Именно защото е светлина, не свети на себе си, а свети като представа за светлина и пак това, каквото е Светлината остава в тъмнина за представата светлина и представата светлина остава в тъмнина за това, каквото е Светлината.
Каквото не е различно, не може да се разпознае то самото или да се разпознае от нещо, което не съществува като различно от различното. Макар, че Абсолютността не се усеща, е само Абсолютност въпреки, че има усетно преживяване на бройност от един аз, който не е дошъл, за да си отиде.
Това, каквото е Живота, не може да се вади нито от самосебе си нито да се вади нещо от него через един аз, който би трябвало да дойде извън него. И лисицата не си вади черъвца, за да преживее чакането в дупката. Животът не чака Живота. Той не чака да се живее от един аз, за да остане това, каквото е - Живот.
в) версия:
Живот Е Живот.
Той не дебне живот,
за да остане това,
каквото Е ЖИВОТ. ©
а) версия:
Разумът не иска и да знае, че би могло да има едно място където той не би могъл да е. Контролирането му би се разбъркало. Иска да знае кой къде е, за да контролира както му на него допада.
Но как да се контролира нещо, което няма нито време нито място? Това е смъртта за разума. Той не може да е навсякъде и никъде. На него му трябват граници. Иначе се губи в безкрайността на нещо, което не може да познава и това нещо го унищожава. Без разум е само абсолютност на това, каквото е разума.
Това, каквото е Светлината не свети. Като абсолютно е само светлина, светлината не може да знае, че свети или че топли или че гори или че се движи бързо, понеже не може да се наблюдава.
Ако тя би се наблюдавала от нещо, извън това, каквотоо е Светлината, тогава би могла да се види като светило или като нещо друго. Но това би било само определението от наблюдението на нещо, което не е светлина. И наблюдаващото светлината, би описвало на светлината как тя изглежда, но описващото не би могло само от наблюдение да знае какво точно е това светлина.
Това, каквото е Светлина, иска да се опознае и като няма друга светлина с която тя би обминила опит за това каквото е светлината, тя си представя привидно какво е светлина. Представената светлина е първото състояние на ‘аз‘. Светлината си представя да е формата светлина. Формата светлина е представата на светлината за светлина. Човекът е представата на светлината за светлина.
В представата на светлината ‘човекът е светлина‘. Дали има светлина или тъмнина в човека зависи от това дали той е разбрал, че не е това, което си представя да е - приятел на смъртта. За това трябват уши.
Който разпознава, че светлината не мре, той е Светлина. И с това не е повече въпрос дали е светлина или тъмнина, на светяща или искряща или пламтяща или бледа или слаба светлина. За това не трябват нито уши нито очи. Това, каквото е Светлината е само Е.
б) версия:
Привидно като че ли е важно на това, каквото привидно си представя да е ‘аз‘ казващ човек, започващ като светлина, да разпознае, че не е представата си ‘аз, говорещ човек‘, а това, каквото е самата Светлина.
Да го разпозная или да не го разпозная, оставам това, каквото е Светлината - Абсолютна Тъмнина, Абсолютен Покой. На това, каквото е Светлината не и трябва да си свети, за да е остане светлина. Именно защото е светлина, не свети на себе си, а свети като представа за светлина и пак това, каквото е Светлината остава в тъмнина за представата светлина и представата светлина остава в тъмнина за това, каквото е Светлината.
Каквото не е различно, не може да се разпознае то самото или да се разпознае от нещо, което не съществува като различно от различното. Макар, че Абсолютността не се усеща, е само Абсолютност въпреки, че има усетно преживяване на бройност от един аз, който не е дошъл, за да си отиде.
Това, каквото е Живота, не може да се вади нито от самосебе си нито да се вади нещо от него через един аз, който би трябвало да дойде извън него. И лисицата не си вади черъвца, за да преживее чакането в дупката. Животът не чака Живота. Той не чака да се живее от един аз, за да остане това, каквото е - Живот.
в) версия:
Живот Е Живот.
Той не дебне живот,
за да остане това,
каквото Е ЖИВОТ. ©
сряда, 1 юли 2009 г.
23. Исус каза:
“Ще ви избера, един от хиляда, и двама от десет хиляди, и те ще стоят като един единствен.“
а) версия:
Там където е един ‘аз съм‘ могат да са хиляда, които не знаят повече, че са хиляди. Само знание е, защото хилядата са отсъствуващи като един или като хиляди. Като вниманието се обърне пак към света, ето ги и хилядата незнаещи да разказват как са били само едно слято в блаженното изпитание на космическо съзнание.
Това, каквото е съзнанието няма нито количества нито качества. Съзнанието няма място или време. Абсолютността е абсолютност, независима от определения и условия на място и време. Така че дали е съзнание като 6,7 милиарди глави или само като една глава или пък като цялата Вселена, няма никакво значение за съзнанието. То стои за самото себе си като едно единствено съзнание, незнаейки дали е или не.
Разликите и степените на историческото съзнание не мени нищо на качество и количество на номиналното съзнание. Историческото съзнание е точно така непрекъснато както е непрекъснато номиналното съзнание. Така че няма две съзнания, където не е дори едно съзнание. Говори се за съзнание, но това, каквото е Съзнание, не казва какво е, каквото е.
б) версия:
Това, каквото е Съзнание не може да се знае от самосебе си или от някой усетен аз. Привидната представа за съзнание не се брои по бройки. То може да е като безбройни форми, които непрекъснато се менят, но това, каквото е формата остава форма. Съзнание е на всякъде не зависимо дали то е като едно или милиони или трилиони или Вселената или Вселената на Вселената. Представа съзнание не мени с нищо това, каквото си представя да е съзнание като нещо малко или огромно. Като няма разлика в привидната разлика на това, което става живо и на това, каквото е Живота, се губи никога несъществуващото значение на един ‘аз съм човек, който върти земното къбло и Вселената около себе си‘.
а) версия:
Там където е един ‘аз съм‘ могат да са хиляда, които не знаят повече, че са хиляди. Само знание е, защото хилядата са отсъствуващи като един или като хиляди. Като вниманието се обърне пак към света, ето ги и хилядата незнаещи да разказват как са били само едно слято в блаженното изпитание на космическо съзнание.
Това, каквото е съзнанието няма нито количества нито качества. Съзнанието няма място или време. Абсолютността е абсолютност, независима от определения и условия на място и време. Така че дали е съзнание като 6,7 милиарди глави или само като една глава или пък като цялата Вселена, няма никакво значение за съзнанието. То стои за самото себе си като едно единствено съзнание, незнаейки дали е или не.
Разликите и степените на историческото съзнание не мени нищо на качество и количество на номиналното съзнание. Историческото съзнание е точно така непрекъснато както е непрекъснато номиналното съзнание. Така че няма две съзнания, където не е дори едно съзнание. Говори се за съзнание, но това, каквото е Съзнание, не казва какво е, каквото е.
б) версия:
Това, каквото е Съзнание не може да се знае от самосебе си или от някой усетен аз. Привидната представа за съзнание не се брои по бройки. То може да е като безбройни форми, които непрекъснато се менят, но това, каквото е формата остава форма. Съзнание е на всякъде не зависимо дали то е като едно или милиони или трилиони или Вселената или Вселената на Вселената. Представа съзнание не мени с нищо това, каквото си представя да е съзнание като нещо малко или огромно. Като няма разлика в привидната разлика на това, което става живо и на това, каквото е Живота, се губи никога несъществуващото значение на един ‘аз съм човек, който върти земното къбло и Вселената около себе си‘.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
