“Където има три божества, те са богове. Където има два или един, Аз съм с него.“
а) версия:
Троицата не е господ, но това, каквото е Троицата е Господ. Трима богове не е това, каквото са богове. Но това, каквото са трима богове е това, каквото е Пълноцеността на боговете. Съществеността на господ и на троицата не е различна. Тя не се чувствува, защото няма кой да е в повече или в по-малко от Абсолютността, за да прави разлика или прилика спрямо абсолютността.
За осъществяването на съществуването са необходими същевременно трите състояния на аз-представата. Затова съществуването е абсолютно, непрекъснато осъществено, без намесата на едно аз, което се смята за повечето на всичкото.
Там където има едно или две състояния, третото не липса. Иначе не може да е каквото е. И като първото и второто са едно, третото е първото и последното. Без второ няма първо. Е, каквото е.
б) версия:
Представата е, че това, каквото е Господ си се представя като господ. И където има идеята за господ, има и много богове. За всяка нужда ето ти и един бог се появил, който да ми оправя обърканото срано. Дори всеки ден стана на ‘деня на‘... Има ден на бог-бащата, ден на бог-котката, ден на бог-дървото, ден на лъжата, ден на мира итн. и всички са и потенциални дни но война. Без нея не може да има мир. Тоест не по-добър от войната.
Това, каквото е Господ, е винаги с представата си за господ, но той не е в тази представа, забъркан като сол в ястие. Дори в дълбокия сън, където е само това, каквото е, без да има представа от това, каквото е, остава най-малкото, което е по-малко от най-малката представа за господ. Това, каквото е Господ - е - макар че не си се знае дали е или не е. Той е.
Господ не може да се знае нито да знае дали си се не знае. Без усет няма знание или незнание, но е З н а н и е, за да има усет за знание и за незнание. Това ‘Знание за знание и за незнание‘ е ‘цялостта‘ на това, каквото е. Не се събира, не се дели нито от самосебе си нито от нещо, дошло отвън него.
Като усет представата съзнание търси утеха, че е. То е възможно, но не е. Това, каквото е Съзнание Е, но представата за съзнание е бегло явление във време. Това е представата за тъмнината на делението.
Но като няма в действителност време, представата за съзнание е действителна. Тя е н е п р е к ъ с н а т а по природа. Иначе не би могло да е каквото Е. Това, каквото е Съзнание не може нито да се търси нито да се намира, защото Е. В него нито се влиза с взлом нито се излиза с бягане.
Никога една победена усетна съмност не е излизала на пръсти от това, каквото е Съзнание, защото никога тя не е влизала за борба на сенки със Съзнанието.
Това, каквото е Съзнание седи със самото себе си на седянка та дори то да се вижда като Вселената на Вселената в разговор със звезди и планети, или да се не вижда като черната дупка на черната дупка и да мълчи. Извън това каквото е Съзнание няма друго нещо. Природата на познати му и непознати му форми са само това, каквото е Съзнание.
Както всяка форма така и хора са едно п р и в и д н о усетно ‘преживяване‘ на това, каквото е Съзнание, но никога хора не са съществували, за да има съзнание та камо ли то да се притежава от някой незнаещ умник.
Не може паралелно до това каквото е Съмността, да съществува привидна съмност макар че има усет за съмност, защото е това, каквото е Съмността. Така, че представата аз-съмност не може да излезне по смъртно оттам, от където по рождение не е влизала.
в) версия:
Посред път се не спира.
На път се не остава...
Исус е бездомник и дом.
Където един, там двама.
От единя двамица е той.
Исус е края на началото.
Каквото тече
нито се точи
нито се излива. ©
Показват се публикациите с етикет размисли. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет размисли. Показване на всички публикации
неделя, 19 юли 2009 г.
29. Исус каза:
“Ако плътта е създадена заради духа, това е чудо. Но ако духът е създаден заради плътта, това е чудо на чудестата. Действително, Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
а) версия:
‘Аз съм плътта‘ е следствието на духа. Как от необятно пространство стават мислено ограничени формации, вземащи се за отделни същества в пространство и време е чудо. И как става това, е чудо.
‘Аз дух‘ или ‘аз съм‘ е, защото ‘аз‘ лежи при ‘духа‘; защото ‘аз‘ лежи при ‘съм‘; защото Адам лежи при Ева. Чудо на чудесата без начало и край! Първото ‘аз‘ и второто ‘дух‘ са едно. Третото ‘аз съм плътта‘ става от двойното едно. То, третото, е същевременно първо и последно.
Пий от това вино, за да изтрезвееш!
Пий от него и няма повече да се държиш за “роден за смърт.“
Пий до дъно купата, за да не умираш когато мислиш че мреш.
Един път изтрезвял не можеш повече да се опиваш от приластенията на смъртния свят.
Един път притръпнал не си нито свят нито дух нито аз. Какво си тогава?
За този въпрос няма отговор, защото това, каквото е не пита.
Действително прикрачих в плът и кръв бедността на релативния свят, за да се търся мене - Абсолютността. От себелюбие легнах с плът и кръв при мършавата смърт, за да търся при нея мене - Безсмъртността. От себелюбие се ограничих в бедността на една привидна вселена, за да се търся мене - Безограничеността! От себелюбие със сърце от плът и кръв дерзая в страданията на сетивната любов/омраза, за да търся мене - Любовта.
За удивление е!!!
Абсолютното богатство се търси в релативната бедност на сетивната мизерия...
... и не може нито да се примахне нито да се притури.
б) версия:
Не стоя извън това чудо на чудесата. Понеже съм това, каквото е това богатство, имам привидно и представата да изпитвам бедност на имане и на нямане. Имането е бедност.Тя се страхува да се изяви. Крие се зад имане. Нямането е бедност, която е явна, но знае какво е имане и дебне момента да се скрие зад имане. Това, каквото е Богатството не е в тази игра, но то е самата игра.
Това, каквото е Богатството няма притежател. Не може една усетна съмност да влезне в него, да го нарами и да излезне от него с него самото. Самото то не може да си се открадне или да си се приспособи.
То е това, каквото съм по природа.
Нито моя нито нечия нито ничия.
Нито на мене нито на някого нито на никого.
Богатство, никога трупано, никога използувано.
И въпреки това абсолютно присъствено при временно забогатяване или при временно обедняване.
в) версия:
Тази бедност на света е свързана с усета за раждане и смърт.
Светът е многолик, но той не е това, каквото е в действителност.
Това, което наричаме реалност, не е дори приблизително това, каквото е.
Каквото взимаме за реалност във времената на времето не може да опише това,
каквото не е подчинено на времената на времето.
Това, каквото е, е непрекъснато присъстващо, но не може да се опише, не може да се схване със сетивата. То не е зависимо от наблюдението във време и пространство. Каквото се описва или изживява със сетивата не може да е това, каквото е описано. Описанато и за описване са две различни форми на това, каквото е вече описано от описващия, който не може нито да се опиши от самосебе си нито пък от описаното.
Трябва да съм отделен от от това, каквото е, за да кажа с думите на Исус: “... Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
Или пък съм ‘разпознал‘ заблудата, че сетивният свят е извън нещо, което не може нито да се дели нито да се събира.
Или пък действително се възхищавам на тази единствена тайна как без раждане не може да се умре; няма спиране за формирането на представата съзнание, защото това каквото е Съзнание не е започвало да си представя какво може да е То.
И самото “това, каквото е Съзнанието“ е съзнателна представа за нещо, което не може нито да се опише нито да се изговори. То не поднадлежи на дуалността! И дулността не подлежи на това То. По природа, това, каквото е, не е различно!!! Възхитително е както е!
Възхитително!!!
Възхитително е и как съзнанието через формата привидно се изменя через друга форма, но от това привидно наблюдение - това, каквото е, нито мени количество нито мени качество. Нито форма нито съзнание се мени или не се мени. Не е различно.
И съзнанието через човека Исус се възхищава на тайната.
Разумът не е способен по естество да я разгадае.
Само това, което разумът усетно може да схване, е за разбиране - което е временно, непостоянно, неустойчиво като разума, чувствата, усещанията..., но по природа дуалността на аз-света е абсолютен.
Няма нещо извън Абсолютността.
Възхитително е!!!
г) версия:
Няма умиране!
Раждането не е било!
Преживяването във време не е!
Тайната е абсолютна за ума!
Няма разум извън Абсолютността.
Възхитително е за кого? ©
а) версия:
‘Аз съм плътта‘ е следствието на духа. Как от необятно пространство стават мислено ограничени формации, вземащи се за отделни същества в пространство и време е чудо. И как става това, е чудо.
‘Аз дух‘ или ‘аз съм‘ е, защото ‘аз‘ лежи при ‘духа‘; защото ‘аз‘ лежи при ‘съм‘; защото Адам лежи при Ева. Чудо на чудесата без начало и край! Първото ‘аз‘ и второто ‘дух‘ са едно. Третото ‘аз съм плътта‘ става от двойното едно. То, третото, е същевременно първо и последно.
Пий от това вино, за да изтрезвееш!
Пий от него и няма повече да се държиш за “роден за смърт.“
Пий до дъно купата, за да не умираш когато мислиш че мреш.
Един път изтрезвял не можеш повече да се опиваш от приластенията на смъртния свят.
Един път притръпнал не си нито свят нито дух нито аз. Какво си тогава?
За този въпрос няма отговор, защото това, каквото е не пита.
Действително прикрачих в плът и кръв бедността на релативния свят, за да се търся мене - Абсолютността. От себелюбие легнах с плът и кръв при мършавата смърт, за да търся при нея мене - Безсмъртността. От себелюбие се ограничих в бедността на една привидна вселена, за да се търся мене - Безограничеността! От себелюбие със сърце от плът и кръв дерзая в страданията на сетивната любов/омраза, за да търся мене - Любовта.
За удивление е!!!
Абсолютното богатство се търси в релативната бедност на сетивната мизерия...
... и не може нито да се примахне нито да се притури.
б) версия:
Не стоя извън това чудо на чудесата. Понеже съм това, каквото е това богатство, имам привидно и представата да изпитвам бедност на имане и на нямане. Имането е бедност.Тя се страхува да се изяви. Крие се зад имане. Нямането е бедност, която е явна, но знае какво е имане и дебне момента да се скрие зад имане. Това, каквото е Богатството не е в тази игра, но то е самата игра.
Това, каквото е Богатството няма притежател. Не може една усетна съмност да влезне в него, да го нарами и да излезне от него с него самото. Самото то не може да си се открадне или да си се приспособи.
То е това, каквото съм по природа.
Нито моя нито нечия нито ничия.
Нито на мене нито на някого нито на никого.
Богатство, никога трупано, никога използувано.
И въпреки това абсолютно присъствено при временно забогатяване или при временно обедняване.
в) версия:
Тази бедност на света е свързана с усета за раждане и смърт.
Светът е многолик, но той не е това, каквото е в действителност.
Това, което наричаме реалност, не е дори приблизително това, каквото е.
Каквото взимаме за реалност във времената на времето не може да опише това,
каквото не е подчинено на времената на времето.
Това, каквото е, е непрекъснато присъстващо, но не може да се опише, не може да се схване със сетивата. То не е зависимо от наблюдението във време и пространство. Каквото се описва или изживява със сетивата не може да е това, каквото е описано. Описанато и за описване са две различни форми на това, каквото е вече описано от описващия, който не може нито да се опиши от самосебе си нито пък от описаното.
Трябва да съм отделен от от това, каквото е, за да кажа с думите на Исус: “... Аз съм удивен как това огромно богатство е направило своя дом в тази бедност.“
Или пък съм ‘разпознал‘ заблудата, че сетивният свят е извън нещо, което не може нито да се дели нито да се събира.
Или пък действително се възхищавам на тази единствена тайна как без раждане не може да се умре; няма спиране за формирането на представата съзнание, защото това каквото е Съзнание не е започвало да си представя какво може да е То.
И самото “това, каквото е Съзнанието“ е съзнателна представа за нещо, което не може нито да се опише нито да се изговори. То не поднадлежи на дуалността! И дулността не подлежи на това То. По природа, това, каквото е, не е различно!!! Възхитително е както е!
Възхитително!!!
Възхитително е и как съзнанието через формата привидно се изменя через друга форма, но от това привидно наблюдение - това, каквото е, нито мени количество нито мени качество. Нито форма нито съзнание се мени или не се мени. Не е различно.
И съзнанието через човека Исус се възхищава на тайната.
Разумът не е способен по естество да я разгадае.
Само това, което разумът усетно може да схване, е за разбиране - което е временно, непостоянно, неустойчиво като разума, чувствата, усещанията..., но по природа дуалността на аз-света е абсолютен.
Няма нещо извън Абсолютността.
Възхитително е!!!
г) версия:
Няма умиране!
Раждането не е било!
Преживяването във време не е!
Тайната е абсолютна за ума!
Няма разум извън Абсолютността.
Възхитително е за кого? ©
четвъртък, 16 юли 2009 г.
28. Исус каза:
“Знаех мястото си в средата на света, и им се явих от плът. Намерих ги всичките опиянени; никой от тях не намерих жаден. И душата Ми беше огорчена заради човешките синове, защото те са слепи в сърцата си и нямат зрение; защото празни дойдоха на света, и също празни си стремят (търсят) да напуснат света. Но в момента те са опиянени. Когато се отърсят от виното си, тогава те ще се разкайват.“
а) версия:
Господ е навсякъде и никъде. Господ няма време и пространство. Господ иска да се опознае. Но как то да се стори като е абсолютен? Представа на мисълта: Той привидно си представя да се явява на самия себе си като господ от плът и кръв в един свят от време и пространство. Това е аз-господ - представата на господ от него самия.
Съмността на господ го прави пиян, пиян-залян от богатството на усетния свят. Жаждата на сетивата го прави да забрави жаждата за истината по себе си. Разумът и неговото знание, не е за подценяване. Дори чувствата не могат достатъчно да се възхвалят. Господ не си спомня, че е Господ и вярва да е действително тази беглост от господ. Нарича се ‘син на човек‘. Сетивата го лъжат и той се лъжи със сетивата. Гради си временно съществуване след временно съществуване. Вярва да е с край. Мисли, че е дошъл празен и настоява празен да си отиде. Подарява се на смъртта. Дали с радост окичено или с мъка натъпкано, Сърцето е в затвор.
Привидният господ воюва срещу самия себе си. Страда, да се е отделин от това, каквото е той в действителност - Абсолютният Господ. И не знае как да намери пътя обратно. Знанието му не стига. Винаги пиян от света си, вижда по-малко и по-малко какво да се прави.
Разочарован от това, което смята за господ, той продължава да се опива от тази привидна действителност на бяло клето и черно проклето. И това огорчава душата, която жадува да се прибере при себе си, в къщи. Нищо като в къщи! Иска в къщи да върви. Но кой да я води? Какво кой да води? Къде е това ‘в къщи‘?
б) версия:
Това, каквото е Живото като си се яви сънеподобно като живо в плът и кръв, вниманието за ‘взето на истина‘ е при човешкото страдание. Самото Живо си се представя като опито от движението и формите в движение на съзнанието. Самото Живо си се представя като този, който се е намерил опиянен от красотата на материалния свят. И този бягъл свят от светлина не може да утоли жаждата на това, каквото си се представя, да е само тази усетна съмност, неусещаща това, каквото е самата Съмност - Безусетността.
Дори изтрезняла, дори виждаща, няма да усетя това, каквото съм -Безусетността. Тя не заминава, защото не е дошла. Тя е непрекъснато присъстваща без сетивно присъствие, за да има без прекъсване усет за кръв в плът, за да има усет за виждащо сърце с око и за сляпо сърце с черни очила, за да има усет, че съм света в света или че не съм нито аз нито свят. И като Безусетността е непрекъсната, непрекъсната е и усетността. Няма повече, няма по-малко Безусетност или усетност. Не са събирани, за да се делят. Хармония е.
И нея търси Безусетността - като усетност облечена да намери с усетни средства себе си, каквото е Безусетността. И като не е различна природата на Безусетност и тази на усетност, няма резултат за постигане. Безцелност е. Съмността, която се опитва с правене или с неправене да достигне това, каквото е Съмността, не може да го стори, защото тя по природа е самата Съмност.
И това е отърсването. Като птица, къпала се в локва. Отърси се и е веднага суха. Аааа! Не съм търсена нито съм за търсене, за да меня на това, каквото съм нещо или нищо. Чисто и просто по естество съм това, каквото е безвременият момент, но като Съмност не съм в момента.
С мене и без мене, не се изменя това, каквото не мога да не съм. Празно е с мене когато съм пълна. Празно е и без мене когато съм празна. Съзнанието остава с празни ръце, защото не намира това, каквото не може нито да е празно нито да е пълно. Това, каквото съм е нито празно нито пълно. Повече не може. По-малко не може. Имам абсолютно всичко. Нямам абсолютно нищо. И това е действителното предимство, което не пита нито за повече нито за по-малко. То е самата Хармония.
Съзнанието не спира да търси, но съм спряла да вярвам, че при спонтанното търсене бих могла да намеря себе си. В това, каквото е Съзнание няма усетна съмност, която би могла да се разкайва, че не е влезнала през правилната врата и сега търси изхода, за да се поправи.
в) версия:
Празен дойдох на света - роден. И макар че цял живот събирам, празен си отивам - умрял. Вярата ме пълни, но си отивам празен. Опиянението от натрупаното не стига да мра пълен.
Ако се отърся от виното на подлъгващото време, бих видял, че няма начало, няма край. За разкайване няма място. Няма повече една аз-съмност, която да плаче над грешката си. Всичко е както преди и нищо не е иначе след това. Времената на времето не мени това, каквото не познава нито себе си нито някой, който би могъл да го познава.
а) версия:
Господ е навсякъде и никъде. Господ няма време и пространство. Господ иска да се опознае. Но как то да се стори като е абсолютен? Представа на мисълта: Той привидно си представя да се явява на самия себе си като господ от плът и кръв в един свят от време и пространство. Това е аз-господ - представата на господ от него самия.
Съмността на господ го прави пиян, пиян-залян от богатството на усетния свят. Жаждата на сетивата го прави да забрави жаждата за истината по себе си. Разумът и неговото знание, не е за подценяване. Дори чувствата не могат достатъчно да се възхвалят. Господ не си спомня, че е Господ и вярва да е действително тази беглост от господ. Нарича се ‘син на човек‘. Сетивата го лъжат и той се лъжи със сетивата. Гради си временно съществуване след временно съществуване. Вярва да е с край. Мисли, че е дошъл празен и настоява празен да си отиде. Подарява се на смъртта. Дали с радост окичено или с мъка натъпкано, Сърцето е в затвор.
Привидният господ воюва срещу самия себе си. Страда, да се е отделин от това, каквото е той в действителност - Абсолютният Господ. И не знае как да намери пътя обратно. Знанието му не стига. Винаги пиян от света си, вижда по-малко и по-малко какво да се прави.
Разочарован от това, което смята за господ, той продължава да се опива от тази привидна действителност на бяло клето и черно проклето. И това огорчава душата, която жадува да се прибере при себе си, в къщи. Нищо като в къщи! Иска в къщи да върви. Но кой да я води? Какво кой да води? Къде е това ‘в къщи‘?
б) версия:
Това, каквото е Живото като си се яви сънеподобно като живо в плът и кръв, вниманието за ‘взето на истина‘ е при човешкото страдание. Самото Живо си се представя като опито от движението и формите в движение на съзнанието. Самото Живо си се представя като този, който се е намерил опиянен от красотата на материалния свят. И този бягъл свят от светлина не може да утоли жаждата на това, каквото си се представя, да е само тази усетна съмност, неусещаща това, каквото е самата Съмност - Безусетността.
Дори изтрезняла, дори виждаща, няма да усетя това, каквото съм -Безусетността. Тя не заминава, защото не е дошла. Тя е непрекъснато присъстваща без сетивно присъствие, за да има без прекъсване усет за кръв в плът, за да има усет за виждащо сърце с око и за сляпо сърце с черни очила, за да има усет, че съм света в света или че не съм нито аз нито свят. И като Безусетността е непрекъсната, непрекъсната е и усетността. Няма повече, няма по-малко Безусетност или усетност. Не са събирани, за да се делят. Хармония е.
И нея търси Безусетността - като усетност облечена да намери с усетни средства себе си, каквото е Безусетността. И като не е различна природата на Безусетност и тази на усетност, няма резултат за постигане. Безцелност е. Съмността, която се опитва с правене или с неправене да достигне това, каквото е Съмността, не може да го стори, защото тя по природа е самата Съмност.
И това е отърсването. Като птица, къпала се в локва. Отърси се и е веднага суха. Аааа! Не съм търсена нито съм за търсене, за да меня на това, каквото съм нещо или нищо. Чисто и просто по естество съм това, каквото е безвременият момент, но като Съмност не съм в момента.
С мене и без мене, не се изменя това, каквото не мога да не съм. Празно е с мене когато съм пълна. Празно е и без мене когато съм празна. Съзнанието остава с празни ръце, защото не намира това, каквото не може нито да е празно нито да е пълно. Това, каквото съм е нито празно нито пълно. Повече не може. По-малко не може. Имам абсолютно всичко. Нямам абсолютно нищо. И това е действителното предимство, което не пита нито за повече нито за по-малко. То е самата Хармония.
Съзнанието не спира да търси, но съм спряла да вярвам, че при спонтанното търсене бих могла да намеря себе си. В това, каквото е Съзнание няма усетна съмност, която би могла да се разкайва, че не е влезнала през правилната врата и сега търси изхода, за да се поправи.
в) версия:
Празен дойдох на света - роден. И макар че цял живот събирам, празен си отивам - умрял. Вярата ме пълни, но си отивам празен. Опиянението от натрупаното не стига да мра пълен.
Ако се отърся от виното на подлъгващото време, бих видял, че няма начало, няма край. За разкайване няма място. Няма повече една аз-съмност, която да плаче над грешката си. Всичко е както преди и нищо не е иначе след това. Времената на времето не мени това, каквото не познава нито себе си нито някой, който би могъл да го познава.
събота, 11 юли 2009 г.
27. Исус каза:
“Ако не постите (като привет към) от света, няма да намерите Царството. Ако не спазвате Съботата като Събота, няма да видите Бащата.“
а) версия:
Действителността не се намира ей така на улицата. Тя не се намира като награда за упоритото ми търсене или понеже съм бил особенно смирен и богосклонен. Действителността е пълноценна и пълноценно осъществена. Няма нито Действителност нито осъществяване на действителността. Всичко е както е. На всякъде и никъде.
Никой не е изключен от нея, защото това, каквото е Действителността не е населена от спасени души или бегълци от ада. Няма жители за нея. Дори да предпочиташ да си жител с име и адрес в този свят, ти си само това каквото е Действителността без име и адрес.
За да прозрея, че никога нищо не мога да направя за намирането на Действителността, защото съм самата Действителност, че никога няма да мога да изменя нещо или нищо на това каквото съм, трябва да постя от мене и от света. И това е една представа, която не ми отнема това, каквото не мога да не съм.
Всичко, каквото мисля да мога да осъществя и изменя и подобря на това, каквото съм аз - Действителността - е празна представа, която остава заедно с мен в прегръдката на смъртта. Трябва да постя от бремето на заблудата ми, че съм това, което е заблудата за начало и край. Ако успея, зная, че непринадлежа на смъртта и оставам това, каквото не мога да не съм - Действителността.
Ако не успея, няма да зная, че не принадлежа на смъртта и въпреки това оставам това, каквото съм - Действителността. И бремето на заблудата тежи и тежи в ежедневието на страданието ми: “Ти си жертвата за смъртта.“
Съботата е симбол за духа, за пространството, за ‘аз съм‘, за знание. ‘Аз-бащата‘ трябва да има като партньор пространство, за да стане едно ‘духът-събота‘ или ‘аз съм‘. И без него не би било каквото е. ‘аз съм‘ е населено от ‘аз-бащата‘, затова може да стане ‘аз съм синът‘.
За да стигна от ‘аз съм синът‘ до ‘аз-бащата‘, съм задължен да мина през ‘духа-събота‘, през ‘аз съм‘. Важно е да спазвам съботата като събота иначе не може да е каквото е. На господ не може да се отнеме или добави нещо, иначе не би бил господ.
За да се стигне при кардиналната първа представа за съмност, трябва да се мине от две-те през едно-то. Всяка нощ ‘аз-бащата‘ се влива в царството на небесата, неоставайки след себе си телефонен номер. Това, каквото е той по същност е царството на небесата като ‘преди‘ е все още и ‘след това‘ е вече. Абсолютност на действителност. Абсолютност на осъществяване. Кой може да се намеси в началото ú, за да ú се търси края?
б) версия:
Още една самозаплаха от Съзнанието за съзнанието като човек. “Бъди още по-усърден. Не стига. Постарай се повече. Спазвай каквото те уча. За твоето блаженство го правя. Още една лъжица за Бащата, иначи няма да ти се появи.“
Аз самата вече въображение на това, каквото си въобразява, се опитвам да си въобразявам един господ, който би могъл да ми се появи. И този опит е само един в повече на това, каквото си въобразява, че само да е малко повече послушно, би могло да си се изрази на самото себе си - Бащата. Това, каквото е Бащата да спазва Бащата, за да си се появи на себе си - Бащата. Няма изход, защото не е имало вход.
Каквото е, има привидно нечеслими образи-представи, но е само това, каквото е. Като въображени форми, това каквото е съзнание не се разможава на повечета съзнания. В представата съзнание има бегли количества, но те нямат качество, защото са празни.
Това, каквото е Съзнание или Баща не се мени по качество нито по количество.
в) версия:
Будя се сутрин.
През духа минавам
от баща към син.
Заспивам вечер.
През духа минавам
от син към баща.
Без мен,
няма представа
за баща, дух, син. ©
а) версия:
Действителността не се намира ей така на улицата. Тя не се намира като награда за упоритото ми търсене или понеже съм бил особенно смирен и богосклонен. Действителността е пълноценна и пълноценно осъществена. Няма нито Действителност нито осъществяване на действителността. Всичко е както е. На всякъде и никъде.
Никой не е изключен от нея, защото това, каквото е Действителността не е населена от спасени души или бегълци от ада. Няма жители за нея. Дори да предпочиташ да си жител с име и адрес в този свят, ти си само това каквото е Действителността без име и адрес.
За да прозрея, че никога нищо не мога да направя за намирането на Действителността, защото съм самата Действителност, че никога няма да мога да изменя нещо или нищо на това каквото съм, трябва да постя от мене и от света. И това е една представа, която не ми отнема това, каквото не мога да не съм.
Всичко, каквото мисля да мога да осъществя и изменя и подобря на това, каквото съм аз - Действителността - е празна представа, която остава заедно с мен в прегръдката на смъртта. Трябва да постя от бремето на заблудата ми, че съм това, което е заблудата за начало и край. Ако успея, зная, че непринадлежа на смъртта и оставам това, каквото не мога да не съм - Действителността.
Ако не успея, няма да зная, че не принадлежа на смъртта и въпреки това оставам това, каквото съм - Действителността. И бремето на заблудата тежи и тежи в ежедневието на страданието ми: “Ти си жертвата за смъртта.“
Съботата е симбол за духа, за пространството, за ‘аз съм‘, за знание. ‘Аз-бащата‘ трябва да има като партньор пространство, за да стане едно ‘духът-събота‘ или ‘аз съм‘. И без него не би било каквото е. ‘аз съм‘ е населено от ‘аз-бащата‘, затова може да стане ‘аз съм синът‘.
За да стигна от ‘аз съм синът‘ до ‘аз-бащата‘, съм задължен да мина през ‘духа-събота‘, през ‘аз съм‘. Важно е да спазвам съботата като събота иначе не може да е каквото е. На господ не може да се отнеме или добави нещо, иначе не би бил господ.
За да се стигне при кардиналната първа представа за съмност, трябва да се мине от две-те през едно-то. Всяка нощ ‘аз-бащата‘ се влива в царството на небесата, неоставайки след себе си телефонен номер. Това, каквото е той по същност е царството на небесата като ‘преди‘ е все още и ‘след това‘ е вече. Абсолютност на действителност. Абсолютност на осъществяване. Кой може да се намеси в началото ú, за да ú се търси края?
б) версия:
Още една самозаплаха от Съзнанието за съзнанието като човек. “Бъди още по-усърден. Не стига. Постарай се повече. Спазвай каквото те уча. За твоето блаженство го правя. Още една лъжица за Бащата, иначи няма да ти се появи.“
Аз самата вече въображение на това, каквото си въобразява, се опитвам да си въобразявам един господ, който би могъл да ми се появи. И този опит е само един в повече на това, каквото си въобразява, че само да е малко повече послушно, би могло да си се изрази на самото себе си - Бащата. Това, каквото е Бащата да спазва Бащата, за да си се появи на себе си - Бащата. Няма изход, защото не е имало вход.
Каквото е, има привидно нечеслими образи-представи, но е само това, каквото е. Като въображени форми, това каквото е съзнание не се разможава на повечета съзнания. В представата съзнание има бегли количества, но те нямат качество, защото са празни.
Това, каквото е Съзнание или Баща не се мени по качество нито по количество.
в) версия:
Будя се сутрин.
През духа минавам
от баща към син.
Заспивам вечер.
През духа минавам
от син към баща.
Без мен,
няма представа
за баща, дух, син. ©
четвъртък, 9 юли 2009 г.
26. Исус каза:
“Виждаш треската в окото на брат си, а не вижда гредата в собственото ти око. Извади гредата от собственото си око, тогава ще виждаш по-ясно, за да извадиш треската от окото на брат си.“
а) версия:
“Той бил глупак, не аз. Глупакът тръгнал да се търси. Искал да знае какво бил той. Ама като няма знание, си остава глупак моят брат.“ Така мисля аз. Знанието ми е като греда в моите очи. Аз зная. Зная какво е незнаещ иначе не бих правил сравнение с незнание. Който прави разлики където не е разлика е незнаещ и подарен на смъртта. И само това се брои. И с това оставам по-незнаещ от брат ми, който поне се опитва да разбере какво може да е той самият.
Брат ми отразява мене самият. Неговата греда от незнание отразява само моята греда от незнание. Като извадя незнанието ми по мене самия, ясно виждам, че е само една малка тресчица в окото на брат ми, която остава пак моето око. Извади и нея и повече те няма. Брат също не е. Остава само каквото не може да не е.
б) версия:
И това е една представа как това, каквото е Човекът, си представя да живее като човек в един свят, обитаван от зло и от не добри разбирания, които остават на дневен ред.
Това, каквото е Човекът, няма време и пространство за греди и трески в очите. Нито сляпа нито виждаща мога да разбера какво е това Живот, Човек, Господ. Дори да извадя гредата от окото ми и видя, че не съм смъртната представа, а това, каквото си представя да е човек, пак няма да разбера какво е това, каквото съм по естество - Човек.
С това неразбиране не мога да извадя треската от окото на брат ми. Това, каквото е Човек, не е усетния свят на човек с човешки връзки, които с разхлабване се оплитат още повече. В това, каквото е Човек, няма хора, няма усетна съмност, която да прави разлики с очи, заприщени от греди, или с очи насипани с тресчици. Това, каквото е Човек е абсолютно Е - това, каквото е неотминаващият момент на безвремеността.
Време както и всичко друго (включително човек) е измислена величина като продукт на съзнанието. Нищо не е погрешно, иначе не би било каквото е. Само не се опитвай да се вземаш за нещо извън това, каквото си и да искаш да се намесваш в това, каквото си по естество - абсолютна Съмност.
Няма да ти понесе, защото не можеш нито сама да си вредиш нито сама да си угаждаш. Нито ти се пипаш нито си пипана. Нищо не можеш да мениш по себе си. Нищо не може да се мени по тебе. Проглеждащият и прогледаното (този, който проглежда, проглеждането му и прогледаното) не се различни по природа. Нищо не се случва. Абсолютното движение е абсолютен покой.
Проглеждането е да престана да се заблуждавам, че съм представата за човек. Това съм, каквото е Човек, но не съм в човека. И като няма какво да куца след себе си, това, каквото е, не е нито съществуване нито осъществяване на съществуването. То е.
Хората, които се мислят за хора, могат да си отдъхнат. На никого не липсват. И никой не липсва на тях. Това, каквото е Живот не му трябва човешка помощ, за да остане това, каквото е. Човешката помощ е безуспешен опит да се бърка и човърка в това, каквото е природата на самия човек - Човекът-Живот.
в) версия:
Братко,
извади ми гредата,
за да ти извадя треската.
а) версия:
“Той бил глупак, не аз. Глупакът тръгнал да се търси. Искал да знае какво бил той. Ама като няма знание, си остава глупак моят брат.“ Така мисля аз. Знанието ми е като греда в моите очи. Аз зная. Зная какво е незнаещ иначе не бих правил сравнение с незнание. Който прави разлики където не е разлика е незнаещ и подарен на смъртта. И само това се брои. И с това оставам по-незнаещ от брат ми, който поне се опитва да разбере какво може да е той самият.
Брат ми отразява мене самият. Неговата греда от незнание отразява само моята греда от незнание. Като извадя незнанието ми по мене самия, ясно виждам, че е само една малка тресчица в окото на брат ми, която остава пак моето око. Извади и нея и повече те няма. Брат също не е. Остава само каквото не може да не е.
б) версия:
И това е една представа как това, каквото е Човекът, си представя да живее като човек в един свят, обитаван от зло и от не добри разбирания, които остават на дневен ред.
Това, каквото е Човекът, няма време и пространство за греди и трески в очите. Нито сляпа нито виждаща мога да разбера какво е това Живот, Човек, Господ. Дори да извадя гредата от окото ми и видя, че не съм смъртната представа, а това, каквото си представя да е човек, пак няма да разбера какво е това, каквото съм по естество - Човек.
С това неразбиране не мога да извадя треската от окото на брат ми. Това, каквото е Човек, не е усетния свят на човек с човешки връзки, които с разхлабване се оплитат още повече. В това, каквото е Човек, няма хора, няма усетна съмност, която да прави разлики с очи, заприщени от греди, или с очи насипани с тресчици. Това, каквото е Човек е абсолютно Е - това, каквото е неотминаващият момент на безвремеността.
Време както и всичко друго (включително човек) е измислена величина като продукт на съзнанието. Нищо не е погрешно, иначе не би било каквото е. Само не се опитвай да се вземаш за нещо извън това, каквото си и да искаш да се намесваш в това, каквото си по естество - абсолютна Съмност.
Няма да ти понесе, защото не можеш нито сама да си вредиш нито сама да си угаждаш. Нито ти се пипаш нито си пипана. Нищо не можеш да мениш по себе си. Нищо не може да се мени по тебе. Проглеждащият и прогледаното (този, който проглежда, проглеждането му и прогледаното) не се различни по природа. Нищо не се случва. Абсолютното движение е абсолютен покой.
Проглеждането е да престана да се заблуждавам, че съм представата за човек. Това съм, каквото е Човек, но не съм в човека. И като няма какво да куца след себе си, това, каквото е, не е нито съществуване нито осъществяване на съществуването. То е.
Хората, които се мислят за хора, могат да си отдъхнат. На никого не липсват. И никой не липсва на тях. Това, каквото е Живот не му трябва човешка помощ, за да остане това, каквото е. Човешката помощ е безуспешен опит да се бърка и човърка в това, каквото е природата на самия човек - Човекът-Живот.
в) версия:
Братко,
извади ми гредата,
за да ти извадя треската.
неделя, 5 юли 2009 г.
25. Исус каза:
“Обичай брат си като душата си, пази го като зеницата на окото си.“
а) версия:
Брат ми е този, който съм. От едно тесто сме месени - съзнанието. Няма разлика между мен и брат ми по същество. По естество не сме различни. Душата не е нито моя нито негова. Да искам или да не искам не мога да погубя брат ми дори да се чувствува така. Съзнанието не може да унищожи съзнанието. То се пази автоматически самото то. Безкрайността му не оставя място за врагове.
В същност погледът идва от зеницата. И погледът е единственото нещо, което ми казва, че има нещо, което не е на лице, но е присъствено. Погледът говори без да дума. Той е нещо познато, нещо, което не ми е чуждо. Погледни в очите на една полярна мечка, в очите на змия дори. Самосебието аз е, което гледа самосебието аз - непрекъснатата представа на това, каквото е самото самосебие.
Представата е, че това каквото е съзнанието си представя и като формата човек да е съзнание. Като съм съмност не мога да остана сама или сам. Веднага има и Вселената ми. И като е само това, каквото си представя да е съмност-артист, то играе всички роли.
Аз, родители, братя, сестри, държави, земя, Млечен път, Вселената, черни дупки, тъмнина и светлина, абсолютно всичко се играе в представата от това, каквото си представя да е съмност, без самото то да е в съмността.
б) версия:
Като искам да пазя брат си като зеницата ми, бих искала да пазя Вселената като зеницата ми, защото тя е само това, което привидно си представям да съм аз.
Привидни желания, които дали се изпълняват или не се изпълняват, не могат да повлияят на това, каквото е самата Съмност. Това, каквото е Живот, не може да се пази или непази от нещо, което само сетивно си представя да е живот.
Дори и сетивното живо по природа е това каквото е безусловността Живот. Това е само една представа за представата на това, каквото си представя да е живо.
Привидно това, каквото е, сънува, че се убиват и се раждат нови войници за фронтта. Но това, каквото е Живот, не е в представата му за живот. И те ще умрат независимо дали ще бъдат убити или ще живеят по сто и двадесет години. Но те не са това, каквото си се изпитва като войници с къс или дълъг живот. Така, че Животът се пази сам. Той нито се пали нито се гаси. Остава това, каквото е Живот, защото без второ, няма първо.
Представата на това, каквото е Човек настоява да остане представата за човек с раждане и смърт. Това е тъмнината на заблудата. Това, каквото е Човекът не се ражда, не живее, не умира. И само това е. Светлина е. Абсолютното остава абсолютно. То не може да се усеща от представата съзнание като която и да е форма.
Абсолютното не е в съзнанието. Това каквото е брат ми, е това, каквото съм самата аз. С пазене и без пазене не мога да не съм.
а) версия:
Брат ми е този, който съм. От едно тесто сме месени - съзнанието. Няма разлика между мен и брат ми по същество. По естество не сме различни. Душата не е нито моя нито негова. Да искам или да не искам не мога да погубя брат ми дори да се чувствува така. Съзнанието не може да унищожи съзнанието. То се пази автоматически самото то. Безкрайността му не оставя място за врагове.
В същност погледът идва от зеницата. И погледът е единственото нещо, което ми казва, че има нещо, което не е на лице, но е присъствено. Погледът говори без да дума. Той е нещо познато, нещо, което не ми е чуждо. Погледни в очите на една полярна мечка, в очите на змия дори. Самосебието аз е, което гледа самосебието аз - непрекъснатата представа на това, каквото е самото самосебие.
Представата е, че това каквото е съзнанието си представя и като формата човек да е съзнание. Като съм съмност не мога да остана сама или сам. Веднага има и Вселената ми. И като е само това, каквото си представя да е съмност-артист, то играе всички роли.
Аз, родители, братя, сестри, държави, земя, Млечен път, Вселената, черни дупки, тъмнина и светлина, абсолютно всичко се играе в представата от това, каквото си представя да е съмност, без самото то да е в съмността.
б) версия:
Като искам да пазя брат си като зеницата ми, бих искала да пазя Вселената като зеницата ми, защото тя е само това, което привидно си представям да съм аз.
Привидни желания, които дали се изпълняват или не се изпълняват, не могат да повлияят на това, каквото е самата Съмност. Това, каквото е Живот, не може да се пази или непази от нещо, което само сетивно си представя да е живот.
Дори и сетивното живо по природа е това каквото е безусловността Живот. Това е само една представа за представата на това, каквото си представя да е живо.
Привидно това, каквото е, сънува, че се убиват и се раждат нови войници за фронтта. Но това, каквото е Живот, не е в представата му за живот. И те ще умрат независимо дали ще бъдат убити или ще живеят по сто и двадесет години. Но те не са това, каквото си се изпитва като войници с къс или дълъг живот. Така, че Животът се пази сам. Той нито се пали нито се гаси. Остава това, каквото е Живот, защото без второ, няма първо.
Представата на това, каквото е Човек настоява да остане представата за човек с раждане и смърт. Това е тъмнината на заблудата. Това, каквото е Човекът не се ражда, не живее, не умира. И само това е. Светлина е. Абсолютното остава абсолютно. То не може да се усеща от представата съзнание като която и да е форма.
Абсолютното не е в съзнанието. Това каквото е брат ми, е това, каквото съм самата аз. С пазене и без пазене не мога да не съм.
петък, 3 юли 2009 г.
24. Неговите ученици
... Му казахя: “Покажи ни мястото, където си Ти, от както е необходимо да го търсим.“ Той им каза: “Който има уши нека чуе. Има светлина в човек на светлината, и той (или “тя“) осветява целия свят. Ако той (или “тя“) не свети, ще е тъмнина.“
а) версия:
Разумът не иска и да знае, че би могло да има едно място където той не би могъл да е. Контролирането му би се разбъркало. Иска да знае кой къде е, за да контролира както му на него допада.
Но как да се контролира нещо, което няма нито време нито място? Това е смъртта за разума. Той не може да е навсякъде и никъде. На него му трябват граници. Иначе се губи в безкрайността на нещо, което не може да познава и това нещо го унищожава. Без разум е само абсолютност на това, каквото е разума.
Това, каквото е Светлината не свети. Като абсолютно е само светлина, светлината не може да знае, че свети или че топли или че гори или че се движи бързо, понеже не може да се наблюдава.
Ако тя би се наблюдавала от нещо, извън това, каквотоо е Светлината, тогава би могла да се види като светило или като нещо друго. Но това би било само определението от наблюдението на нещо, което не е светлина. И наблюдаващото светлината, би описвало на светлината как тя изглежда, но описващото не би могло само от наблюдение да знае какво точно е това светлина.
Това, каквото е Светлина, иска да се опознае и като няма друга светлина с която тя би обминила опит за това каквото е светлината, тя си представя привидно какво е светлина. Представената светлина е първото състояние на ‘аз‘. Светлината си представя да е формата светлина. Формата светлина е представата на светлината за светлина. Човекът е представата на светлината за светлина.
В представата на светлината ‘човекът е светлина‘. Дали има светлина или тъмнина в човека зависи от това дали той е разбрал, че не е това, което си представя да е - приятел на смъртта. За това трябват уши.
Който разпознава, че светлината не мре, той е Светлина. И с това не е повече въпрос дали е светлина или тъмнина, на светяща или искряща или пламтяща или бледа или слаба светлина. За това не трябват нито уши нито очи. Това, каквото е Светлината е само Е.
б) версия:
Привидно като че ли е важно на това, каквото привидно си представя да е ‘аз‘ казващ човек, започващ като светлина, да разпознае, че не е представата си ‘аз, говорещ човек‘, а това, каквото е самата Светлина.
Да го разпозная или да не го разпозная, оставам това, каквото е Светлината - Абсолютна Тъмнина, Абсолютен Покой. На това, каквото е Светлината не и трябва да си свети, за да е остане светлина. Именно защото е светлина, не свети на себе си, а свети като представа за светлина и пак това, каквото е Светлината остава в тъмнина за представата светлина и представата светлина остава в тъмнина за това, каквото е Светлината.
Каквото не е различно, не може да се разпознае то самото или да се разпознае от нещо, което не съществува като различно от различното. Макар, че Абсолютността не се усеща, е само Абсолютност въпреки, че има усетно преживяване на бройност от един аз, който не е дошъл, за да си отиде.
Това, каквото е Живота, не може да се вади нито от самосебе си нито да се вади нещо от него через един аз, който би трябвало да дойде извън него. И лисицата не си вади черъвца, за да преживее чакането в дупката. Животът не чака Живота. Той не чака да се живее от един аз, за да остане това, каквото е - Живот.
в) версия:
Живот Е Живот.
Той не дебне живот,
за да остане това,
каквото Е ЖИВОТ. ©
а) версия:
Разумът не иска и да знае, че би могло да има едно място където той не би могъл да е. Контролирането му би се разбъркало. Иска да знае кой къде е, за да контролира както му на него допада.
Но как да се контролира нещо, което няма нито време нито място? Това е смъртта за разума. Той не може да е навсякъде и никъде. На него му трябват граници. Иначе се губи в безкрайността на нещо, което не може да познава и това нещо го унищожава. Без разум е само абсолютност на това, каквото е разума.
Това, каквото е Светлината не свети. Като абсолютно е само светлина, светлината не може да знае, че свети или че топли или че гори или че се движи бързо, понеже не може да се наблюдава.
Ако тя би се наблюдавала от нещо, извън това, каквотоо е Светлината, тогава би могла да се види като светило или като нещо друго. Но това би било само определението от наблюдението на нещо, което не е светлина. И наблюдаващото светлината, би описвало на светлината как тя изглежда, но описващото не би могло само от наблюдение да знае какво точно е това светлина.
Това, каквото е Светлина, иска да се опознае и като няма друга светлина с която тя би обминила опит за това каквото е светлината, тя си представя привидно какво е светлина. Представената светлина е първото състояние на ‘аз‘. Светлината си представя да е формата светлина. Формата светлина е представата на светлината за светлина. Човекът е представата на светлината за светлина.
В представата на светлината ‘човекът е светлина‘. Дали има светлина или тъмнина в човека зависи от това дали той е разбрал, че не е това, което си представя да е - приятел на смъртта. За това трябват уши.
Който разпознава, че светлината не мре, той е Светлина. И с това не е повече въпрос дали е светлина или тъмнина, на светяща или искряща или пламтяща или бледа или слаба светлина. За това не трябват нито уши нито очи. Това, каквото е Светлината е само Е.
б) версия:
Привидно като че ли е важно на това, каквото привидно си представя да е ‘аз‘ казващ човек, започващ като светлина, да разпознае, че не е представата си ‘аз, говорещ човек‘, а това, каквото е самата Светлина.
Да го разпозная или да не го разпозная, оставам това, каквото е Светлината - Абсолютна Тъмнина, Абсолютен Покой. На това, каквото е Светлината не и трябва да си свети, за да е остане светлина. Именно защото е светлина, не свети на себе си, а свети като представа за светлина и пак това, каквото е Светлината остава в тъмнина за представата светлина и представата светлина остава в тъмнина за това, каквото е Светлината.
Каквото не е различно, не може да се разпознае то самото или да се разпознае от нещо, което не съществува като различно от различното. Макар, че Абсолютността не се усеща, е само Абсолютност въпреки, че има усетно преживяване на бройност от един аз, който не е дошъл, за да си отиде.
Това, каквото е Живота, не може да се вади нито от самосебе си нито да се вади нещо от него через един аз, който би трябвало да дойде извън него. И лисицата не си вади черъвца, за да преживее чакането в дупката. Животът не чака Живота. Той не чака да се живее от един аз, за да остане това, каквото е - Живот.
в) версия:
Живот Е Живот.
Той не дебне живот,
за да остане това,
каквото Е ЖИВОТ. ©
четвъртък, 25 юни 2009 г.
20. Учениците казаха на Исус:
“Кажи ни, на какво прилича Царството на Небесата.“ Той им каза: “Като зрънце от горчица е, най-малкото от всички семена. Но, когато попадне на обработена почва, то става голямо растение и става подслон за птиците в небето.“
а) версия:
Царството на небесата не е различно от Царството на земята. По природа те дори не са едно. Абсолютно е, каквото не е различно. Безграничност е. Не се дели каквото не е събирано. И въпреки това, всичко каквото аз си пожелая или неискам, е непрекъснато на разположение, за да може да се бленува за нещо малко като диамантена прашинка или за нещо голямо като една обиколка на Вселената.
И понеже Непрекъснатото е дори по-малко от най-малкото и по-голямо от най-голямото, което може да си представи съзнанието, са възможни немислени неща, никога и пак никога фантазирани от съзнанието.
И като всичко фантастично, всяка представена форма е празна, понеже тя не може да измени това, каквото си фантазира. Действителността остава непрекъснато Действителност, независима от празни представи в бегло време и простраство.
Като има един с разум, вижда голямо дърво, пълно с живот и птици - обитатели на небето.
б) версия:
Това, каквото е, е по-малко от най-малкото, което може да изникне като представа на това, каквото е. Но това, каквото е, е и по-голямо от представата на това, каквото си представя най-голямото.
Абсолютността не може да се притегля по релативни мерки, но тя е това, каквото е нужно, за да има и да няма с нужда и без нужда. Тя никога не е в необходимостта на релативността, защото и релативността по природа е абсолютност.
а) версия:
Царството на небесата не е различно от Царството на земята. По природа те дори не са едно. Абсолютно е, каквото не е различно. Безграничност е. Не се дели каквото не е събирано. И въпреки това, всичко каквото аз си пожелая или неискам, е непрекъснато на разположение, за да може да се бленува за нещо малко като диамантена прашинка или за нещо голямо като една обиколка на Вселената.
И понеже Непрекъснатото е дори по-малко от най-малкото и по-голямо от най-голямото, което може да си представи съзнанието, са възможни немислени неща, никога и пак никога фантазирани от съзнанието.
И като всичко фантастично, всяка представена форма е празна, понеже тя не може да измени това, каквото си фантазира. Действителността остава непрекъснато Действителност, независима от празни представи в бегло време и простраство.
Като има един с разум, вижда голямо дърво, пълно с живот и птици - обитатели на небето.
б) версия:
Това, каквото е, е по-малко от най-малкото, което може да изникне като представа на това, каквото е. Но това, каквото е, е и по-голямо от представата на това, каквото си представя най-голямото.
Абсолютността не може да се притегля по релативни мерки, но тя е това, каквото е нужно, за да има и да няма с нужда и без нужда. Тя никога не е в необходимостта на релативността, защото и релативността по природа е абсолютност.
сряда, 24 юни 2009 г.
19. Исус каза:
“Благословен е този, който е произлязъл преди да е произлязъл. Ако ставате мои ученици, слушайте думите Ми: Тези камъни ще ви служат; защото има пет дървета за вас в Рая, които не се променят ни лете ни зиме, и чиито листа не падат. Който го познае, няма за изпита смърт.“
а) версия:
С раждането на едно тяло, на една форма не е произлязъл живот. Живот е, за да има усет за произлизане на живот. Съзнание не се ражда, за да стане съзнание. Съзнание е преди раждане, след раждане, след умиране. Съзнанието нито се изявява нито пък се отявява.
И защото е Съзнание, непрекъснато е и осъществяване на съзнанието. Съзнанието винаги е осъществено. Няма какво да се добави или отнеме на съществуването, за да е то това, каквото е - Съществуване. За това в усетния свят на представите каквото и да се прави или да не се прави, нищо не се подобрява или влошава на това, каквото е самия усетнен свят.
Раят е това, каквото е по същество съществуването, а петте дървета са непрекъснатото осъществяване на рая. Същността на петте сетива не се променят никога. Макар, че хора се раждат като листа и падат като листа, нищо не се е родило, за да падне нещо в полата на смъртта.
Камъните могат да слушаш. Дали камък или човек или звезда, съзнанието е неменимо във всичките си форми и неформи. Само това, каквото е Съзнание си представя съзнание. Съзнанието се слуша, се пита, си отговаря.
б) версия:
Представата на представата съзнание е, че тя може с търсене в усетния свят да се разбере, какво е това, каквото абсолютно е съзнание.
Това, каквото е съзнание си се преставя като аз-съзнание Исус или човек. Това, каквото е Съзнание като представата си съзнание и заковано на кръстта на абсолютността на съществуването, представно осъществява, че То не може да се роди, за да може да съществува като това, каквото е. То си представя само усетно, сънеподобно, да се ражда като представа Исус, човек, но То е това, по време на това и след това, което - усетно изпитващо - казва ‘аз‘.
Да е дарен с благи думи този, който е - преди усетно да се роди - е също една представа на това, каквото си представя, защото този, който го сполети, не е повече една чувствителна представа за съмност, която може да разказва как е Абсолютността. Последната не се чувствува усетно, защото ú липсва усетна представа за съмност или за несъмност, за раждане или за смърт.
в) версия:
Сетива божи.
Пет са. Рая не стигат.
Съзнание Е.©
а) версия:
С раждането на едно тяло, на една форма не е произлязъл живот. Живот е, за да има усет за произлизане на живот. Съзнание не се ражда, за да стане съзнание. Съзнание е преди раждане, след раждане, след умиране. Съзнанието нито се изявява нито пък се отявява.
И защото е Съзнание, непрекъснато е и осъществяване на съзнанието. Съзнанието винаги е осъществено. Няма какво да се добави или отнеме на съществуването, за да е то това, каквото е - Съществуване. За това в усетния свят на представите каквото и да се прави или да не се прави, нищо не се подобрява или влошава на това, каквото е самия усетнен свят.
Раят е това, каквото е по същество съществуването, а петте дървета са непрекъснатото осъществяване на рая. Същността на петте сетива не се променят никога. Макар, че хора се раждат като листа и падат като листа, нищо не се е родило, за да падне нещо в полата на смъртта.
Камъните могат да слушаш. Дали камък или човек или звезда, съзнанието е неменимо във всичките си форми и неформи. Само това, каквото е Съзнание си представя съзнание. Съзнанието се слуша, се пита, си отговаря.
б) версия:
Представата на представата съзнание е, че тя може с търсене в усетния свят да се разбере, какво е това, каквото абсолютно е съзнание.
Това, каквото е съзнание си се преставя като аз-съзнание Исус или човек. Това, каквото е Съзнание като представата си съзнание и заковано на кръстта на абсолютността на съществуването, представно осъществява, че То не може да се роди, за да може да съществува като това, каквото е. То си представя само усетно, сънеподобно, да се ражда като представа Исус, човек, но То е това, по време на това и след това, което - усетно изпитващо - казва ‘аз‘.
Да е дарен с благи думи този, който е - преди усетно да се роди - е също една представа на това, каквото си представя, защото този, който го сполети, не е повече една чувствителна представа за съмност, която може да разказва как е Абсолютността. Последната не се чувствува усетно, защото ú липсва усетна представа за съмност или за несъмност, за раждане или за смърт.
в) версия:
Сетива божи.
Пет са. Рая не стигат.
Съзнание Е.©
понеделник, 22 юни 2009 г.
17. Исус каза:
“Аз ще ви дам това, което никое око не е виждало, и никое ухо не е чувало, и никоя ръка не е докосвала, и никога на човешки ум не е хрумвало.“
а) версия:
Това, каквото е природата на абсолютната Съмност не може да се даде или предаде. Тя не е собственост на една релативна съмност в пространство и време. С виждане, с чуване, с вкусване, с пипане, с мирисане или пък с разум и чувство не би могло да се усети това, каквото не може да не е.
Исус по различни начини се опитва да заинтересува хората да си поставят въпроси по самите себе си. Хората не започват с тяхното раждане и не могат да свършват с тяхното умиране.
Това, каквото е господ не се вижда, но той вижда, без да знае, че вижда; не се чува, но той чува, без да знае, че чува; не се пипа, но той пипа, без да знае, че пипа; не се мисли, но той мисли, без да знае, че мисли.
Това, каквото е Господ нито знае нито незнае, но знае абсолютно, за да е усетно знание и усетно незнание.
б) версия:
Като съм това, каквото окото не вижда, каквото ухото не чува, каквото ръката не докосва, каквото умът не мисли, съм това, каквото усетно и привидно има представа за себе си като съмност, но то самото е това, каквото е Съмността без да се знае или не знае като нещо или като нищо.
За да е, каквото е, нито представата за това, каквото е Съмност нито това, каквото си представя Съмността като съмност Е. Е не покрива нито време нито невреме. Времената не прокриват Е.
а) версия:
Това, каквото е природата на абсолютната Съмност не може да се даде или предаде. Тя не е собственост на една релативна съмност в пространство и време. С виждане, с чуване, с вкусване, с пипане, с мирисане или пък с разум и чувство не би могло да се усети това, каквото не може да не е.
Исус по различни начини се опитва да заинтересува хората да си поставят въпроси по самите себе си. Хората не започват с тяхното раждане и не могат да свършват с тяхното умиране.
Това, каквото е господ не се вижда, но той вижда, без да знае, че вижда; не се чува, но той чува, без да знае, че чува; не се пипа, но той пипа, без да знае, че пипа; не се мисли, но той мисли, без да знае, че мисли.
Това, каквото е Господ нито знае нито незнае, но знае абсолютно, за да е усетно знание и усетно незнание.
б) версия:
Като съм това, каквото окото не вижда, каквото ухото не чува, каквото ръката не докосва, каквото умът не мисли, съм това, каквото усетно и привидно има представа за себе си като съмност, но то самото е това, каквото е Съмността без да се знае или не знае като нещо или като нищо.
За да е, каквото е, нито представата за това, каквото е Съмност нито това, каквото си представя Съмността като съмност Е. Е не покрива нито време нито невреме. Времената не прокриват Е.
събота, 20 юни 2009 г.
16. Исус каза:
“Хората мислят, може би, че съм дошъл, за да поставя мир на света. Те не знаят, че дойдох да поставя раздяла на земята: огън, меч, и война; защото ще бъдат петима в един дом: трима срещу двама, и двама срещу трима, бащата срещу сина, и синът срещу бащата. И те ще стоят самотни.“
а) версия:
С война светът търси Мира, който не е в света. Неправилни средства за криворазбрани очаквания.
Неуките хора имат надежда в Исус. Но Исус ги изненадва. Въоръжен с огън и меч, носи война на войната в света. На раздялата носи раздяла; тела да се изпитат което е раздяла. Пет не се дели. Трима срещу двама или двама срещу трима е разделена петица - раздвоеният човек, звездата с краката на горе, знакът на дявола. Човекът-дявол с неговите пет сетива. На тях вярва. Те му доказват истината по него.
Три сетива срещу две не е по-добре от две срещу три. Равновесие няма така. Това зад щита не е това, каквото си представя да е зад щита с пет сетива и още с разум и чувства окичен.
Синът в света се бори против бащата: “Властта е моя.“ Бащата, причината за син в света: “Все още съм на власт, за да си ти.“ Син и баща воюват за мир, слепи за това, каквото са - Мир. Война с огън и меч на войната за мир, за да няма победени и набедени воини за мир!
Това, каквото е мир, е абсолютно само. Без втори мир, няма дори и първи мир. Не се пита: “Какво има тогава?“ Само мълчание е дори и да се говори без спир.
б) версия:
Това, каквото са Хората не е населено от хора. Те нито влизат нито излизат от това, каквото е. Но представата за хора биха си мислили нещо, ако биха могли да мислят, защото самата представа ‘хора‘ е една представа-мисъл на това, каквото привидно-усетно си представя хора.
Носи се раздяла на хората. С меч се дели човека, който се мисли да е разделен от това, каквото е човекът по природа. С огън се гори човекът, който държи на смъртта като спасение от ада.
Плът и кръв стои срещу плът и кръв за нищо и пак за нищо. Нито разбралите, че не са плът и кръв, нито неразбралите, че не са плът и кръв по естество са това, каквото не може да не е.
То нито посреща нито изпъжда хора от себе си. Това е войната на Христовото, каквото не води война нито за мир нито за повече война, но е, каквото е.
в) версия:
С война не е Мир.
Мирът не е в света.
МИР е с война и мир.©
а) версия:
С война светът търси Мира, който не е в света. Неправилни средства за криворазбрани очаквания.
Неуките хора имат надежда в Исус. Но Исус ги изненадва. Въоръжен с огън и меч, носи война на войната в света. На раздялата носи раздяла; тела да се изпитат което е раздяла. Пет не се дели. Трима срещу двама или двама срещу трима е разделена петица - раздвоеният човек, звездата с краката на горе, знакът на дявола. Човекът-дявол с неговите пет сетива. На тях вярва. Те му доказват истината по него.
Три сетива срещу две не е по-добре от две срещу три. Равновесие няма така. Това зад щита не е това, каквото си представя да е зад щита с пет сетива и още с разум и чувства окичен.
Синът в света се бори против бащата: “Властта е моя.“ Бащата, причината за син в света: “Все още съм на власт, за да си ти.“ Син и баща воюват за мир, слепи за това, каквото са - Мир. Война с огън и меч на войната за мир, за да няма победени и набедени воини за мир!
Това, каквото е мир, е абсолютно само. Без втори мир, няма дори и първи мир. Не се пита: “Какво има тогава?“ Само мълчание е дори и да се говори без спир.
б) версия:
Това, каквото са Хората не е населено от хора. Те нито влизат нито излизат от това, каквото е. Но представата за хора биха си мислили нещо, ако биха могли да мислят, защото самата представа ‘хора‘ е една представа-мисъл на това, каквото привидно-усетно си представя хора.
Носи се раздяла на хората. С меч се дели човека, който се мисли да е разделен от това, каквото е човекът по природа. С огън се гори човекът, който държи на смъртта като спасение от ада.
Плът и кръв стои срещу плът и кръв за нищо и пак за нищо. Нито разбралите, че не са плът и кръв, нито неразбралите, че не са плът и кръв по естество са това, каквото не може да не е.
То нито посреща нито изпъжда хора от себе си. Това е войната на Христовото, каквото не води война нито за мир нито за повече война, но е, каквото е.
в) версия:
С война не е Мир.
Мирът не е в света.
МИР е с война и мир.©
петък, 19 юни 2009 г.
15. Исус каза:
“Когато видите някого, който не е роден от жена, паднете по лице и го боготворете. Това е вашият Баща.“
а) версия:
Със сетивата не може да се усети това, неродено от жена. Нероденото в света на сетивата не се показва, но е винаги единственото присъствуващо, без да се меси в представата си за света. Това, каквото Е, не е родено от жена. Това, което е по природа, не е родено от жена.
За да се боготвори това, каквото е, наречено Баща, трябва представа за един, който би могъл да е в Абсолютното и да му се кланя. Би трябвало да има един, който да твори в Абсолютното един бог, за да бого-твори Абсолютното. Това е кръга на квадрата или квадрата на кръга. Представата може би да е подобна на това, каквото е Действителността, но не е Действителността. Действителност нито се саморажда нито се ражда.
Христовото е сред нас, но не се усеща сетивно. Няма връзка между това, каквото си представя и това, което То си представя, защото не е различно. Това ‘Христовото‘ и това ‘сред нас‘ по природа не са различни. Каквото не е различно, как да се боготвори?
Абсолютното, Господ привидно си представя да е човек. Човекът е представата на Господ за него самия. Представата му човек се моли на Бог, който си представя да е човек. Господ се моли на Господ. Има ли някой да се моли на някой? Има ли причина да се твори един господ-фетиш? Господ е Господ, абсолютно. Като така и това понятие отпада. Остава мълчание.
Нероден от жена е нито с начало нито с край. По природа всеки, който се разбира като роден аз е това, каквото е - нито родено, нито живо, нито за умиране. По същество абсолютното - това, каквото е Бащата не може да се боготвори то самото нито пък може да се твори като бог от това, каквото си представя да е като баща. Това, което е като бащата не усеща това, каквото е Бащата, за да пада пред него по очи.
б) версия:
За да вярвам на казаното, трябва да се виждам като някой, който вижда света извън себе си. Това е един аз, вярващ на началото и на края си - нещо възможно в представата за действителност.
Представата за действителност по природа не е различна от това, каквото е самата Действителност. Абсолютното не може да се дели нито самото то нито от някой, дошъл извън Абсолютността, за да говори за виждане и за нещо виждано от него, отнасящо се до Абсолютността.
Абсолютността не различава нито неродени от жена, нито пък себе си като Абсолютност или пък като Баща. Това, каквото е Бащата не би могъл да се кланя на самия себе си. Той не се притежава. А този, който би боготворил това, каквото е Бащата, не го притежава. Представата боготворител не е роден, за да познава Бащата, който самият той не знае дали е или не е. Това, каквото е Бащата не ражда извън себе си представи за него самия, нито пък родени извън него влизат в него.
Няма и причини за богоклонение, за боговяра, за творене на бог, защото е само това, каквото е Господ, но той не е господ.
в) версия:
Роден съм. Жив съм.
Изпитание тежко.
Смърт не гаси СЪМ. ©
а) версия:
Със сетивата не може да се усети това, неродено от жена. Нероденото в света на сетивата не се показва, но е винаги единственото присъствуващо, без да се меси в представата си за света. Това, каквото Е, не е родено от жена. Това, което е по природа, не е родено от жена.
За да се боготвори това, каквото е, наречено Баща, трябва представа за един, който би могъл да е в Абсолютното и да му се кланя. Би трябвало да има един, който да твори в Абсолютното един бог, за да бого-твори Абсолютното. Това е кръга на квадрата или квадрата на кръга. Представата може би да е подобна на това, каквото е Действителността, но не е Действителността. Действителност нито се саморажда нито се ражда.
Христовото е сред нас, но не се усеща сетивно. Няма връзка между това, каквото си представя и това, което То си представя, защото не е различно. Това ‘Христовото‘ и това ‘сред нас‘ по природа не са различни. Каквото не е различно, как да се боготвори?
Абсолютното, Господ привидно си представя да е човек. Човекът е представата на Господ за него самия. Представата му човек се моли на Бог, който си представя да е човек. Господ се моли на Господ. Има ли някой да се моли на някой? Има ли причина да се твори един господ-фетиш? Господ е Господ, абсолютно. Като така и това понятие отпада. Остава мълчание.
Нероден от жена е нито с начало нито с край. По природа всеки, който се разбира като роден аз е това, каквото е - нито родено, нито живо, нито за умиране. По същество абсолютното - това, каквото е Бащата не може да се боготвори то самото нито пък може да се твори като бог от това, каквото си представя да е като баща. Това, което е като бащата не усеща това, каквото е Бащата, за да пада пред него по очи.
б) версия:
За да вярвам на казаното, трябва да се виждам като някой, който вижда света извън себе си. Това е един аз, вярващ на началото и на края си - нещо възможно в представата за действителност.
Представата за действителност по природа не е различна от това, каквото е самата Действителност. Абсолютното не може да се дели нито самото то нито от някой, дошъл извън Абсолютността, за да говори за виждане и за нещо виждано от него, отнасящо се до Абсолютността.
Абсолютността не различава нито неродени от жена, нито пък себе си като Абсолютност или пък като Баща. Това, каквото е Бащата не би могъл да се кланя на самия себе си. Той не се притежава. А този, който би боготворил това, каквото е Бащата, не го притежава. Представата боготворител не е роден, за да познава Бащата, който самият той не знае дали е или не е. Това, каквото е Бащата не ражда извън себе си представи за него самия, нито пък родени извън него влизат в него.
Няма и причини за богоклонение, за боговяра, за творене на бог, защото е само това, каквото е Господ, но той не е господ.
в) версия:
Роден съм. Жив съм.
Изпитание тежко.
Смърт не гаси СЪМ. ©
четвъртък, 18 юни 2009 г.
14. Исус им каза:
“Ако постите, ще увеличите греха в себе си; а ако се молите, ще бъдете порицани; а ако давате милостиня, ще навредите на духа си.
Ако отидете в някоя страна и обикаляте областта, ако ви приемат, яжте, каквото сложат пред вас, и изцерете болните сред тях; Защото това, което влиза в устата ви няма да ви опетни, но това, което излиза от нея - това е нещото, което ще ви опетни.“
а) версия:
Не мога да искам само доброто да ме съпровожда. Лошото върви с него до мене. Не са близнаци, но са чифт! Ако постя от думите на дявола, липсва нещо в думите на господа. Както лекото на душата така и тежкото на сърцето са две различаеми преживявания. Само като си мисля за едното, другото вече ми тежи. Нито едното ме прави леко нито другото ме прави тежко. Абсолютно не съм зависима от усетните ми преживявания, в чийто разгар дори усетно мога и да погина. Остава валидно. Хармония е. Друго не става.
Каквото е Господ е хармония. Грях е да искам да я разглобвам и сглобвам по моето желание. Грях е да взимам представата ми по мене, за мене самия(самата). Грях е да не разпознавам, че представата ми не може да измени по никакъв начин това, каквото съм аз - това, каквото си представя. Грях е да мисля: “Аз представеното мога да променя нещо на това, каквото си представя. Трябва само да искам. Дори и да не стане, ще оправям нещата да стане. Ако не с добро може и със зло да ми провърви да завъртя правилната бурма в правилната дупка. И после кой като мене? Аз, представеното, господар дори и на това, каквото си представя да съм аз, представеното. Размисли какво казваш. Не е ли това nonsense от многото ми мотовилки?“
Но, но! Като преяждам от хубавото, искам да притуря още едно особенно хубаво парче към господната хармония. Като постя от лошото, се опитвам да поправя каквото не ми е дадено да поправям или да руша. Това, каквото е Господ няма нужда от мене - аз, обявил(а) се за господ - за да е хармония господна. Но това не искам за истина. Тогава мри! Не физически казано, а духовно разбрано. Хармонията не се нуждае от моите поправки, но си мисля: “Не се знае, може пък да происка. Само упорство и твърда глава!“ Така с упорството си нагласена, чупя самá твърдата ми глава. Но преди това да се помоля на господ. Може би да бъда пощадена преди да има щета.
Представата ми за мене самата - представеното аз - има винаги нещо за молба, която облича в молитва. Колкото молбата е по- належаща, толкова молитвата е по-пламенна, по-дълга.
Моля се на един господ, който може да говори, да слуша, да насърчава, да поражава. Той е моя личен секретар, моя помощник, моя лекар, моя изповядник. Според нуждите ми, му меня и ролите.
Но един ден установявам, че съм осъдена да не го чувам да ми говори. Не ми изпраща вести за радостното, което ме чака на прага. Не ми казва дали ракът ще пощади тялото ми. Не ме предружава, че скоро ми предстои поредния развод. “Какво става? Къде сгреших? Молбите ми не се уважават или що? А не. Без изгода кракът ми в църква повече не стъпва!“
Вярвам в един привиден господ, но той не ще от мен, защото той съм аз. Но не. Не е така! “Виж! Аз съм тук, той го няма. Как аз да съм той; той да съм аз? Вразуми се! Ще те хванат в бяла риза без ръкави в бяла стая сред тишината на обширен парк. Не говори неща, които не се казват. Ще си навредиш. Ееее. Добре. Ще давам милостиня. Ето на. Давам милостиня и мълча. Спасих се!“
Колкото повече давам, толкова повече милостиня търсещи, идват при мене. Правят ме важна. Ставам важна. Подтвърждавам се. Някой съм, който мисли доброто на други някои. Поддържам с милостинята делението на това, каквото не се оставя да се дели или събира. Прави ли ме ‘здрава‘? Дали ще ме изгонят от разкошния парк с високи стени?
Да настоявам, че съм чифтовото чувство за съмност, уврежда на духа. Не го ‘лекува‘. Той е принуден още по-усърдно да работи, да твори. Още повече представи. Още по-дълго да се заблуждавам, че не съм това, каквото не мога да не съм.
А какво би било, ако неотражавам мислите ми в повече мисли? Опитай! Винаги присъствен(а) без нужда да съм или да не съм един(на) с име, с професия и със спестовна книжка. Абсолютна идентификация с това, каквото съм - Съзнание, а не с това, което мисля да съм - един краен аз. Всичко с времето си. Безвремеността знае абсолютно какво и кога. Отлагане няма. Бягство от мен не е предвидено.
Но този, който кани в чужда земя на масата си учениците на Исус, е в липса на нещо. Кани с умисъл. В нужда е. Мисли се в земя да е, извън Земята! Поканеният от прашен път може би пък да е в състояние да му даде това, което му липсва - лекът за слепостта му.
Ако не, може би пък да го успокои. Може би да му вземе страха му от гибел. Човекът го обзема стах да е сам със себе си. “Нека да имам другари. С тях може да се пее. С тях може да се бори.“ Пее се чудестно. Като то свърши, остава пак сам. Борене с другите носи удовлетворение. Като затихне борбата, остава пак сам. Усетът за ‘аз съм в света‘ дава чувството за сам. Дори да са 200 човека в една зала, само да заспи и страхливецът е вече сам.
Без усет няма оплакване. Нито с песен нито с борба се мени това, каквото е той самият. Но без усет върви го гони да знаеш какво е То.
С другари може и да се яде каквото има на масата - само това е, както е. С другари може да сме един дух. Ако болката иска да се цери, цери. Непречи. Цар церува само с присъствието си. Търсещият е така в нужда, че всичките му сетива са насочени към: “Помогни.“ Но и без думи би могло да се изведе един мъртъв от сред мъртвите.
Ако доброто ме позлати, а злото ме почерни, виждам разликите, но те не ме правят различен (чна). Ако с добро посребря някой, а със зло го обгоря, има един, който вижда разликите, но самият Аз е това, каквото са разликите. По природа всяка случка е това, каквото е случката. Абсолютната случка не може да има и нещо малко от релативно случилото се.
Абсолютното е абсолютно без нюанси и степени, без качество и количество. То не се опетнява нито с това, което излиза от устата, нито от това, което влиза в нея. Съзнанието се опитва да разбере какво е Съзнанието, но каквото излиза от него через думи, е като петно. Не отговаря на това, каквото е Безпетността. Всяка дума е петно върху това, каквото не може да се издума. Но То не е опетнено от думите.
б) версия:
Ако представата за аз-съмност си позволи да играе ТОЗИ, който си играе като аз-съмност, тя може само да продължи да се подтвърждава като съществуваща, като действителна. Ще се увеличи само привидно грехът на представата аз-съмност да се води като това, каквото си представя.
Грях е да иска аз-представата с молитва, с постене, с даване на милостиня да измени нещо, каквото не е за изменяне нито от нея нито от това, каквото е. И въпреки това тя не може да се огреши, защото самостоятелно никъде не е била, за да идва доброволно и да се пъчи с гърди.
Каквото и да излиза от нейната уста, то не може да опетни това, каквото усетно не се усеща нито пък със слово нито с мълчание се мени. Няма средства, с които би могло да се руши или гради това, каквото си се представя да е усетно ‘аз съм в света‘. И това е една съзнателна представа, която не може да даде образ на това, каквото е е непрекъснато присъствено, но не се улавя със сетивата.
в) версия:
Гладен, жаден съм.
Яж и пий на масата ми!
Остави ме сит! ©
Ако отидете в някоя страна и обикаляте областта, ако ви приемат, яжте, каквото сложат пред вас, и изцерете болните сред тях; Защото това, което влиза в устата ви няма да ви опетни, но това, което излиза от нея - това е нещото, което ще ви опетни.“
а) версия:
Не мога да искам само доброто да ме съпровожда. Лошото върви с него до мене. Не са близнаци, но са чифт! Ако постя от думите на дявола, липсва нещо в думите на господа. Както лекото на душата така и тежкото на сърцето са две различаеми преживявания. Само като си мисля за едното, другото вече ми тежи. Нито едното ме прави леко нито другото ме прави тежко. Абсолютно не съм зависима от усетните ми преживявания, в чийто разгар дори усетно мога и да погина. Остава валидно. Хармония е. Друго не става.
Каквото е Господ е хармония. Грях е да искам да я разглобвам и сглобвам по моето желание. Грях е да взимам представата ми по мене, за мене самия(самата). Грях е да не разпознавам, че представата ми не може да измени по никакъв начин това, каквото съм аз - това, каквото си представя. Грях е да мисля: “Аз представеното мога да променя нещо на това, каквото си представя. Трябва само да искам. Дори и да не стане, ще оправям нещата да стане. Ако не с добро може и със зло да ми провърви да завъртя правилната бурма в правилната дупка. И после кой като мене? Аз, представеното, господар дори и на това, каквото си представя да съм аз, представеното. Размисли какво казваш. Не е ли това nonsense от многото ми мотовилки?“
Но, но! Като преяждам от хубавото, искам да притуря още едно особенно хубаво парче към господната хармония. Като постя от лошото, се опитвам да поправя каквото не ми е дадено да поправям или да руша. Това, каквото е Господ няма нужда от мене - аз, обявил(а) се за господ - за да е хармония господна. Но това не искам за истина. Тогава мри! Не физически казано, а духовно разбрано. Хармонията не се нуждае от моите поправки, но си мисля: “Не се знае, може пък да происка. Само упорство и твърда глава!“ Така с упорството си нагласена, чупя самá твърдата ми глава. Но преди това да се помоля на господ. Може би да бъда пощадена преди да има щета.
Представата ми за мене самата - представеното аз - има винаги нещо за молба, която облича в молитва. Колкото молбата е по- належаща, толкова молитвата е по-пламенна, по-дълга.
Моля се на един господ, който може да говори, да слуша, да насърчава, да поражава. Той е моя личен секретар, моя помощник, моя лекар, моя изповядник. Според нуждите ми, му меня и ролите.
Но един ден установявам, че съм осъдена да не го чувам да ми говори. Не ми изпраща вести за радостното, което ме чака на прага. Не ми казва дали ракът ще пощади тялото ми. Не ме предружава, че скоро ми предстои поредния развод. “Какво става? Къде сгреших? Молбите ми не се уважават или що? А не. Без изгода кракът ми в църква повече не стъпва!“
Вярвам в един привиден господ, но той не ще от мен, защото той съм аз. Но не. Не е така! “Виж! Аз съм тук, той го няма. Как аз да съм той; той да съм аз? Вразуми се! Ще те хванат в бяла риза без ръкави в бяла стая сред тишината на обширен парк. Не говори неща, които не се казват. Ще си навредиш. Ееее. Добре. Ще давам милостиня. Ето на. Давам милостиня и мълча. Спасих се!“
Колкото повече давам, толкова повече милостиня търсещи, идват при мене. Правят ме важна. Ставам важна. Подтвърждавам се. Някой съм, който мисли доброто на други някои. Поддържам с милостинята делението на това, каквото не се оставя да се дели или събира. Прави ли ме ‘здрава‘? Дали ще ме изгонят от разкошния парк с високи стени?
Да настоявам, че съм чифтовото чувство за съмност, уврежда на духа. Не го ‘лекува‘. Той е принуден още по-усърдно да работи, да твори. Още повече представи. Още по-дълго да се заблуждавам, че не съм това, каквото не мога да не съм.
А какво би било, ако неотражавам мислите ми в повече мисли? Опитай! Винаги присъствен(а) без нужда да съм или да не съм един(на) с име, с професия и със спестовна книжка. Абсолютна идентификация с това, каквото съм - Съзнание, а не с това, което мисля да съм - един краен аз. Всичко с времето си. Безвремеността знае абсолютно какво и кога. Отлагане няма. Бягство от мен не е предвидено.
Но този, който кани в чужда земя на масата си учениците на Исус, е в липса на нещо. Кани с умисъл. В нужда е. Мисли се в земя да е, извън Земята! Поканеният от прашен път може би пък да е в състояние да му даде това, което му липсва - лекът за слепостта му.
Ако не, може би пък да го успокои. Може би да му вземе страха му от гибел. Човекът го обзема стах да е сам със себе си. “Нека да имам другари. С тях може да се пее. С тях може да се бори.“ Пее се чудестно. Като то свърши, остава пак сам. Борене с другите носи удовлетворение. Като затихне борбата, остава пак сам. Усетът за ‘аз съм в света‘ дава чувството за сам. Дори да са 200 човека в една зала, само да заспи и страхливецът е вече сам.
Без усет няма оплакване. Нито с песен нито с борба се мени това, каквото е той самият. Но без усет върви го гони да знаеш какво е То.
С другари може и да се яде каквото има на масата - само това е, както е. С другари може да сме един дух. Ако болката иска да се цери, цери. Непречи. Цар церува само с присъствието си. Търсещият е така в нужда, че всичките му сетива са насочени към: “Помогни.“ Но и без думи би могло да се изведе един мъртъв от сред мъртвите.
Ако доброто ме позлати, а злото ме почерни, виждам разликите, но те не ме правят различен (чна). Ако с добро посребря някой, а със зло го обгоря, има един, който вижда разликите, но самият Аз е това, каквото са разликите. По природа всяка случка е това, каквото е случката. Абсолютната случка не може да има и нещо малко от релативно случилото се.
Абсолютното е абсолютно без нюанси и степени, без качество и количество. То не се опетнява нито с това, което излиза от устата, нито от това, което влиза в нея. Съзнанието се опитва да разбере какво е Съзнанието, но каквото излиза от него через думи, е като петно. Не отговаря на това, каквото е Безпетността. Всяка дума е петно върху това, каквото не може да се издума. Но То не е опетнено от думите.
б) версия:
Ако представата за аз-съмност си позволи да играе ТОЗИ, който си играе като аз-съмност, тя може само да продължи да се подтвърждава като съществуваща, като действителна. Ще се увеличи само привидно грехът на представата аз-съмност да се води като това, каквото си представя.
Грях е да иска аз-представата с молитва, с постене, с даване на милостиня да измени нещо, каквото не е за изменяне нито от нея нито от това, каквото е. И въпреки това тя не може да се огреши, защото самостоятелно никъде не е била, за да идва доброволно и да се пъчи с гърди.
Каквото и да излиза от нейната уста, то не може да опетни това, каквото усетно не се усеща нито пък със слово нито с мълчание се мени. Няма средства, с които би могло да се руши или гради това, каквото си се представя да е усетно ‘аз съм в света‘. И това е една съзнателна представа, която не може да даде образ на това, каквото е е непрекъснато присъствено, но не се улавя със сетивата.
в) версия:
Гладен, жаден съм.
Яж и пий на масата ми!
Остави ме сит! ©
вторник, 16 юни 2009 г.
13. Исус каза на учениците Си:
“Сравнете ме с някого и кажете Ми, на кого приличам.“ Симон Петър Му рече: “Ти си като праведен Ангел.“ Матей Му рече: “ Ти си като мъдър философ.“ Тома Му рече: “Учителю, устата ми е изцяло неспособна да каже на кого приличаш.“ Исус каза: “Аз не съм твой учител. Защото ти пи, ти се опияни от пенливия извор, който аз пуснах да потече.“ И Той го взе и се оттеглиха, и му каза три неща. Когато Тома, се върна при другарите си, те го питаха: “Какво ти каза Исус?“ Тома им отговори: “Ако ви кажа едно от нещата, които Той ми каза, ще вдигнете камъни и ще ги хвърлите по мен; огън ще излезе от тези камъни и ще ви изгори.“
а) версия:
За Симон Петър има неправедни ангели. Но Исус е праведен ангел в неговите очи. Той разбира Исус като един праведен служител на духовния свят. Исус е праводеяният. Сочи праведния път на вярата. Симон Петър вярва в праведността и един ден ще бъде посмъртно обявен в римската църква за първия папа!
Симон Петър три пъти се отказа от Исус. Симон Петър беше във вярата си поклатим. Може би за това Исус му даде ключовете на бъдещата църква. Поклатимият се бори да спечели вярата. Някой трябва да го носи. И кой друг, ако не вярата в нещо, ако не вярата в бога, МОЯТ спасител? И вярата трябва да се крепи, за да крепи.
Матей чувствува Исус като един от тази земя. Исус е не само философ, а и мъдрец. Познава истините на света. Говори на немъдрите хора мъдро. Спорува с мъдрите. Той е един от тези, с малкото много знание за света и човека в него. Исус знае какво е право, какво е криво. И Матей пропуска да чуе какво самият Исус казва: Вярата в мъртвото не е Живото.
Майсторът говори в сравнения, за да намекне неделимостта на всичко каквото е, но делението остава за единя и за другия закон. Деление е! Каквото усещам е истина. Ето мен тук, а там Исус. Различни сме!
Тома е на реда да каже своята версия на сравнение: “Учителю, устата ми е изцяло неспособна да каже на кого приличаш.“ Великолепно е казано!!! Лепне точно на това, каквото Е. Думи не могат да го нито славят нито петнят!
Истината не излиза от устата. Тя опива така, че няма повече език, който би могъл да нарече това, каквото е Истина. Пияният е това, каквото е пенливият извор на истината. Няма повече какво да се учи! Учителят отпада, защото ученик няма. Без ученик, няма учител. Учител и ученик по същество не се различни. Блабли блабла и остава каквото остава - това, каквото не може да се изхвърли самó, защото е.
Само на Тома Исус е казал с три думи есенцията на това, за което той говори пред всички в сравнения. Тома не е уплашен, нито изненадан, нито объркан от трите му казани думи. И как да се стресне? Как да изпадне в напрежение от самия себе си? Исус не му е казал нищо, каквото не би могло да не се знае абсолютно. Как може това, каквото е, да му е чуждо това, каквото е? Тома не може да се плаши от това, каквото е той по същество. Тома е Тома макар че Тома никога няма да узнае какво е това, каквото е Тома.
Тома знае, че не е нито това, което е дявола нито това, което е господ. Тома знае, че без различаване на господ и дявол няма раждане на дявол и господ. Смъртта остава в приказките да плаши непослушните деца. Напита уста не говори. Дълбоко заспал не се изрича ‘аз‘.
Само една дума би разбунтувало останалите до война с камъни. Вярващите не биха се оставили да им се отнеме спасителната сламка вяра в господа. Без нея не би имало и омраза към дявола. Камъни, жарки от дяволски огън. Горят дявола аз и с него и господ, с тях и вярващите. Дори Справедливият не би имал повече място между небето и земята. В Абсолютността намират ли се камъни да летят? Хвърляни от кого за кого? По някога ми се иска, но не съм питан, защото съм несъществуващ като тяло извън това, каквото е Тялото.
б) версия:
Дори като камък съзнанието би се възбунтувало, ако съзнанието като другарите на опиянения Тома не би било съгласно с казаното от Исус.
Това, каквото си представя да е като дявол или като господ е самия Господ в привидни усетни роли, но той не е в тях. Това, каквото е Господ е нито господ нито дявол. В това, каквото е Господ няма място за повече като господ и за по-малко като дявол, но усетното преживяване за небе и ад си остават. Иначе не би било нито господ нито дявол.
Всеки опит за намеса на аз-представата за това, каквото е Господ, остава без последствия за това, каквото е Господ. Тя не може да се намесва, защото това, каквото е представата, е така абсолютна както това, каквото е по самосебе си. Пак представи-лъжи, че личният аз може да напада и се при-борва с това, каквото е азът по природа. Уви! Пак глуха улица. Съзнание, включи както винаги заден вход.
в) версия:
Син и като Шакти в танц,
Шива, винаги пиян -
Е нито Шакти нито Шина.
а) версия:
За Симон Петър има неправедни ангели. Но Исус е праведен ангел в неговите очи. Той разбира Исус като един праведен служител на духовния свят. Исус е праводеяният. Сочи праведния път на вярата. Симон Петър вярва в праведността и един ден ще бъде посмъртно обявен в римската църква за първия папа!
Симон Петър три пъти се отказа от Исус. Симон Петър беше във вярата си поклатим. Може би за това Исус му даде ключовете на бъдещата църква. Поклатимият се бори да спечели вярата. Някой трябва да го носи. И кой друг, ако не вярата в нещо, ако не вярата в бога, МОЯТ спасител? И вярата трябва да се крепи, за да крепи.
Матей чувствува Исус като един от тази земя. Исус е не само философ, а и мъдрец. Познава истините на света. Говори на немъдрите хора мъдро. Спорува с мъдрите. Той е един от тези, с малкото много знание за света и човека в него. Исус знае какво е право, какво е криво. И Матей пропуска да чуе какво самият Исус казва: Вярата в мъртвото не е Живото.
Майсторът говори в сравнения, за да намекне неделимостта на всичко каквото е, но делението остава за единя и за другия закон. Деление е! Каквото усещам е истина. Ето мен тук, а там Исус. Различни сме!
Тома е на реда да каже своята версия на сравнение: “Учителю, устата ми е изцяло неспособна да каже на кого приличаш.“ Великолепно е казано!!! Лепне точно на това, каквото Е. Думи не могат да го нито славят нито петнят!
Истината не излиза от устата. Тя опива така, че няма повече език, който би могъл да нарече това, каквото е Истина. Пияният е това, каквото е пенливият извор на истината. Няма повече какво да се учи! Учителят отпада, защото ученик няма. Без ученик, няма учител. Учител и ученик по същество не се различни. Блабли блабла и остава каквото остава - това, каквото не може да се изхвърли самó, защото е.
Само на Тома Исус е казал с три думи есенцията на това, за което той говори пред всички в сравнения. Тома не е уплашен, нито изненадан, нито объркан от трите му казани думи. И как да се стресне? Как да изпадне в напрежение от самия себе си? Исус не му е казал нищо, каквото не би могло да не се знае абсолютно. Как може това, каквото е, да му е чуждо това, каквото е? Тома не може да се плаши от това, каквото е той по същество. Тома е Тома макар че Тома никога няма да узнае какво е това, каквото е Тома.
Тома знае, че не е нито това, което е дявола нито това, което е господ. Тома знае, че без различаване на господ и дявол няма раждане на дявол и господ. Смъртта остава в приказките да плаши непослушните деца. Напита уста не говори. Дълбоко заспал не се изрича ‘аз‘.
Само една дума би разбунтувало останалите до война с камъни. Вярващите не биха се оставили да им се отнеме спасителната сламка вяра в господа. Без нея не би имало и омраза към дявола. Камъни, жарки от дяволски огън. Горят дявола аз и с него и господ, с тях и вярващите. Дори Справедливият не би имал повече място между небето и земята. В Абсолютността намират ли се камъни да летят? Хвърляни от кого за кого? По някога ми се иска, но не съм питан, защото съм несъществуващ като тяло извън това, каквото е Тялото.
б) версия:
Дори като камък съзнанието би се възбунтувало, ако съзнанието като другарите на опиянения Тома не би било съгласно с казаното от Исус.
Това, каквото си представя да е като дявол или като господ е самия Господ в привидни усетни роли, но той не е в тях. Това, каквото е Господ е нито господ нито дявол. В това, каквото е Господ няма място за повече като господ и за по-малко като дявол, но усетното преживяване за небе и ад си остават. Иначе не би било нито господ нито дявол.
Всеки опит за намеса на аз-представата за това, каквото е Господ, остава без последствия за това, каквото е Господ. Тя не може да се намесва, защото това, каквото е представата, е така абсолютна както това, каквото е по самосебе си. Пак представи-лъжи, че личният аз може да напада и се при-борва с това, каквото е азът по природа. Уви! Пак глуха улица. Съзнание, включи както винаги заден вход.
в) версия:
Син и като Шакти в танц,
Шива, винаги пиян -
Е нито Шакти нито Шина.
понеделник, 15 юни 2009 г.
12. Учениците казаха на Исус:
“Знаем, че ще заминеш от нас. Кой ще бъде нашият водач?“ Исус им каза: “Където и да сте, ще отидете при Яков Справедливия, зарази когото небето и земята се създадоха.“
а) версия:
Това, каквото е, не заминава. Христос остава! Като се изпитвам усетно разделен(а) от това, каквото е Христос, не усещам повече енергията христова и мога да говоря само за заминаването на нещо. Това, каквото е Христос не се различава от това, каквото е Христос. Христос-Христос.
Трябва един, който да има усет и оттам има усетни разликите. В представата това е възможно. Всичко възможно, НЕ остава като възможно.
След Исус няма повече ‘преди‘ и ‘след това‘. Остава каквото е. ‘преди‘ е още тук и ‘след това‘ е вече. След Исус питащите не се виждат повече негови ученици, но им трябва водач. Трябва им един, по-голям от тях. Учениците не се считат за вождове. Не разпознават, че те са самият Вожд, но той няма кого да води.
От където и да идват, ще отиват при Яков Справедливия. Където и да са, ще са при Яков Справедливия. Справедливост е, която ще ги води. Само тя е единственото голямо нещо, което е над ‘горе право‘, което е под ‘долу криво‘, ‘горе светло‘, ‘долу тъмно‘.
Понеже е Справедливост, може да има опит за право и криво, за светло и тъмно, за живо и неживо. Справедливостта не се прекъсва. Опитът ú да знае какво е това справедливост също не се прекъсва. Справедливостта се осъществява непрекъснато като справедливост, чиято природа не е различна от това, каквото е Справедливостта. Справедливост-Справедливсот. За да би имала край, би трябвало ТЯ да има начало. Случая ли е?
Естеството на представата ‘Яков Справедливия‘ е това, каквото е естеството на Яков Справедливият. Това, каквото е Водачът се води сам в представата си като водач за водене! И само той може да води търсещите. Те са по същество самия той - Яков Справедливият. (И това е една представа!!!)
Каквото е, не се разводнява с нещо друго. Каквото е не познава малко под голямото, голямо над малкото. То е. Там където няма оправящи, няма какво да се оправя.
б) версия:
Където и да съм, не мога да се напусна, защото не мога да не съм! Дали това, каквото съм, се нарича безпомощно Якоб Справедливия или Христос или Буда или Съмност или Щастие, това, каквото е, никога не оставя това, което е. Без него, не може да е образ-представа за това, каквото не се показва, но не може да не е.
Понеже е, има небе и земя макар че това, каквото е, не познава нито себе си нито небе и земя; макар че това, което е небе и земя не познава нито себе си нито това, каквото е. Абсолютността не е събирана, за да се дели на усетност и неусетност.
в) версия:
Плът напуска света.
Светлина гасне... Голяма тъга.
Погина. С нея и тя.
Душа търси ново тяло.
Преражда се съзнание.
О, боже! Пак сред нас!
Светлина в нова плът. ©
а) версия:
Това, каквото е, не заминава. Христос остава! Като се изпитвам усетно разделен(а) от това, каквото е Христос, не усещам повече енергията христова и мога да говоря само за заминаването на нещо. Това, каквото е Христос не се различава от това, каквото е Христос. Христос-Христос.
Трябва един, който да има усет и оттам има усетни разликите. В представата това е възможно. Всичко възможно, НЕ остава като възможно.
След Исус няма повече ‘преди‘ и ‘след това‘. Остава каквото е. ‘преди‘ е още тук и ‘след това‘ е вече. След Исус питащите не се виждат повече негови ученици, но им трябва водач. Трябва им един, по-голям от тях. Учениците не се считат за вождове. Не разпознават, че те са самият Вожд, но той няма кого да води.
От където и да идват, ще отиват при Яков Справедливия. Където и да са, ще са при Яков Справедливия. Справедливост е, която ще ги води. Само тя е единственото голямо нещо, което е над ‘горе право‘, което е под ‘долу криво‘, ‘горе светло‘, ‘долу тъмно‘.
Понеже е Справедливост, може да има опит за право и криво, за светло и тъмно, за живо и неживо. Справедливостта не се прекъсва. Опитът ú да знае какво е това справедливост също не се прекъсва. Справедливостта се осъществява непрекъснато като справедливост, чиято природа не е различна от това, каквото е Справедливостта. Справедливост-Справедливсот. За да би имала край, би трябвало ТЯ да има начало. Случая ли е?
Естеството на представата ‘Яков Справедливия‘ е това, каквото е естеството на Яков Справедливият. Това, каквото е Водачът се води сам в представата си като водач за водене! И само той може да води търсещите. Те са по същество самия той - Яков Справедливият. (И това е една представа!!!)
Каквото е, не се разводнява с нещо друго. Каквото е не познава малко под голямото, голямо над малкото. То е. Там където няма оправящи, няма какво да се оправя.
б) версия:
Където и да съм, не мога да се напусна, защото не мога да не съм! Дали това, каквото съм, се нарича безпомощно Якоб Справедливия или Христос или Буда или Съмност или Щастие, това, каквото е, никога не оставя това, което е. Без него, не може да е образ-представа за това, каквото не се показва, но не може да не е.
Понеже е, има небе и земя макар че това, каквото е, не познава нито себе си нито небе и земя; макар че това, което е небе и земя не познава нито себе си нито това, каквото е. Абсолютността не е събирана, за да се дели на усетност и неусетност.
в) версия:
Плът напуска света.
Светлина гасне... Голяма тъга.
Погина. С нея и тя.
Душа търси ново тяло.
Преражда се съзнание.
О, боже! Пак сред нас!
Светлина в нова плът. ©
събота, 13 юни 2009 г.
10. Исус каза:
“Хвърлих огън над света, и вижте, аз го пазя, докато пламти.“
а) версия:
Водата влече смет. Задръства сама пътя си с мъртво. Чисти за нейна сметка. Оставя по пътя си довлечен със себе си смрат. Чисти мръсто.
Огънят не е като водата. Огън гори дори и смъртта на смратта. Чисти чисто. Гори всичко без следа. Гори историята на звезди и планети. Гори Вселената. Гори представите на представите на представите за смъртен живот.
Живото гори, което не е живо, което не може да е. Остава само това, каквото не може да не е.
Исус не е обичащия света. Исус е това, каквото е Любовта.Той гори заблудите по света. Той държи огъня жив, за да станат мъртвите живи. Това е любов! Пламти само каквото е Любовта. Тя не обича не мрази, но във време и пространство има една представа за любов, която мисли да люби и да мрази. И тя се причиства в огъня на любовта. Исус е Любовта. Само Любов е.
б) версия:
Това, каквото е, като си представя да е една усетна аз-съмност, е вече като въпрос във въздуха: Действително ли е, каквото се взима усетно за действително? Започва ли с представата това, каквото е Действителността, представяща си да е родена като представа? Може ли каквото мре, да е Живото? Като се усеща разделено? Разделени ли са наблюдателя, наблюдаването и наблюдаваното? Не е ли това, каквото е природата им, това, каквото е Действителността? Свършва ли, за да започва тя?
Това е огън, който гори мислите по започване и свършване. Гори представата, че тя може да си представя. Гори азът, който не си е отишъл, за да дойде. Гори смъртта, която не почва с раждане. Гори разликите където няма разлика в разликите. Гори идеята, че може да съм извън света и че мога да го хвана като голяма риба за моя малък градински басейн.
И този огън не загасва, макар че нищо не впламинява, нищо не изгаря. Представата съзнание гори да знае, какво е това Съзнание. Пламти!
в) версия:
Факла се пали, гаси.
“Пламти огън в света“.
Жар не става той. ©
а) версия:
Водата влече смет. Задръства сама пътя си с мъртво. Чисти за нейна сметка. Оставя по пътя си довлечен със себе си смрат. Чисти мръсто.
Огънят не е като водата. Огън гори дори и смъртта на смратта. Чисти чисто. Гори всичко без следа. Гори историята на звезди и планети. Гори Вселената. Гори представите на представите на представите за смъртен живот.
Живото гори, което не е живо, което не може да е. Остава само това, каквото не може да не е.
Исус не е обичащия света. Исус е това, каквото е Любовта.Той гори заблудите по света. Той държи огъня жив, за да станат мъртвите живи. Това е любов! Пламти само каквото е Любовта. Тя не обича не мрази, но във време и пространство има една представа за любов, която мисли да люби и да мрази. И тя се причиства в огъня на любовта. Исус е Любовта. Само Любов е.
б) версия:
Това, каквото е, като си представя да е една усетна аз-съмност, е вече като въпрос във въздуха: Действително ли е, каквото се взима усетно за действително? Започва ли с представата това, каквото е Действителността, представяща си да е родена като представа? Може ли каквото мре, да е Живото? Като се усеща разделено? Разделени ли са наблюдателя, наблюдаването и наблюдаваното? Не е ли това, каквото е природата им, това, каквото е Действителността? Свършва ли, за да започва тя?
Това е огън, който гори мислите по започване и свършване. Гори представата, че тя може да си представя. Гори азът, който не си е отишъл, за да дойде. Гори смъртта, която не почва с раждане. Гори разликите където няма разлика в разликите. Гори идеята, че може да съм извън света и че мога да го хвана като голяма риба за моя малък градински басейн.
И този огън не загасва, макар че нищо не впламинява, нищо не изгаря. Представата съзнание гори да знае, какво е това Съзнание. Пламти!
в) версия:
Факла се пали, гаси.
“Пламти огън в света“.
Жар не става той. ©
четвъртък, 11 юни 2009 г.
8. И Той каза:
“Човекът е като мъдър рибар, който е хвърлил мрежата си в морето и я вади пълна с малки риби. Измежду тях той намира хубава голяма риба. Той връща малките риби обратно в морето и избира без трудности голямата риба. Който има уши, нека чуе.“
а) версия:
Съзнанието в същност винаги е мъдро. Съзнанието в представата си за аз-човек може да се усеща тъпо като изхабен нож или остро като игла за шиене. Мислите могат да летят лекокрило или да потъват като камък.
Морето е като съзнанието. В него се вливат без разлика всички води на земята. През небето минали, от него се изливат всичките различни води по земята. Аз, самото съзнание, си ловя от мене самото представи по мене самото. Нямам друг избор.
Не мога усетно да се разпозная. Разпознавам се привидно в собствените ми усетни представи. Мисля си по мене. Много често мислите ми са дребна цака. Не стават дори и на консервена храна за котки. Но в мрежата ми има от време на време и нещо за задържане. “Обратно с вас малки ежедневни мисли в бездните на това каквото съм. Но тази представа я прибирам в къщи. Искам да я чуя.“
Разказва ми: “Не се оставай да те люлее смъртта преди последния дъх. Ако го разпознаеш, че не си раждан(а) с раждането на това тяло, тя няма да те грабне като пускат трупа в гроба. Оставаш тук. Нито има някъде за тебе. Нито има някога за тебе. По-голяма риба от мене няма да уловиш. Това е посланието от дънищата на морето. Подарък ти е. Приеми го и ще останеш жив(а) между мъртвите. Отхвърли го и ще останеш мъртъв(а) между страдащите малки мъртви.“
б) версия:
Това каквото е Човекът, е този, който привидно си представя като в един сън, да е като това, което е човекът - сетивно същество, което изпитва раждане и изпитва умиране.
Изпитанието на аз-съмност не може да хване от морето на това, каквото е Съмността, същественото по неговото привидно съществуване. И най-мъдрият рибар е разбраното на това, каквото разбира.
С всяко знание на мъдреца и с всяко незнание на глупеца, не може да се разбере това, каквото разбира, защото естеството на разбраното е естеството на това, каквото разбира.
Няма кой да лови нещо малко или голямо в Безобятността. Никой не изважда от това, каквото е Морето малки или големи риби. Никой не запазва най-хубавите за себе си. Няма място в Безкрайността да се изхвърлят малките глупости обратно в нея и да се изтеглят от нея големите умности.
За да е възможно, трябва деление, предизвикано от една сетивна аз-съмност, разбираща се извън това, каквото е абсолютност. Но такава нито влиза с раждане в Абсолютността нито излиза с умиране от нея.
а) версия:
Съзнанието в същност винаги е мъдро. Съзнанието в представата си за аз-човек може да се усеща тъпо като изхабен нож или остро като игла за шиене. Мислите могат да летят лекокрило или да потъват като камък.
Морето е като съзнанието. В него се вливат без разлика всички води на земята. През небето минали, от него се изливат всичките различни води по земята. Аз, самото съзнание, си ловя от мене самото представи по мене самото. Нямам друг избор.
Не мога усетно да се разпозная. Разпознавам се привидно в собствените ми усетни представи. Мисля си по мене. Много често мислите ми са дребна цака. Не стават дори и на консервена храна за котки. Но в мрежата ми има от време на време и нещо за задържане. “Обратно с вас малки ежедневни мисли в бездните на това каквото съм. Но тази представа я прибирам в къщи. Искам да я чуя.“
Разказва ми: “Не се оставай да те люлее смъртта преди последния дъх. Ако го разпознаеш, че не си раждан(а) с раждането на това тяло, тя няма да те грабне като пускат трупа в гроба. Оставаш тук. Нито има някъде за тебе. Нито има някога за тебе. По-голяма риба от мене няма да уловиш. Това е посланието от дънищата на морето. Подарък ти е. Приеми го и ще останеш жив(а) между мъртвите. Отхвърли го и ще останеш мъртъв(а) между страдащите малки мъртви.“
б) версия:
Това каквото е Човекът, е този, който привидно си представя като в един сън, да е като това, което е човекът - сетивно същество, което изпитва раждане и изпитва умиране.
Изпитанието на аз-съмност не може да хване от морето на това, каквото е Съмността, същественото по неговото привидно съществуване. И най-мъдрият рибар е разбраното на това, каквото разбира.
С всяко знание на мъдреца и с всяко незнание на глупеца, не може да се разбере това, каквото разбира, защото естеството на разбраното е естеството на това, каквото разбира.
Няма кой да лови нещо малко или голямо в Безобятността. Никой не изважда от това, каквото е Морето малки или големи риби. Никой не запазва най-хубавите за себе си. Няма място в Безкрайността да се изхвърлят малките глупости обратно в нея и да се изтеглят от нея големите умности.
За да е възможно, трябва деление, предизвикано от една сетивна аз-съмност, разбираща се извън това, каквото е абсолютност. Но такава нито влиза с раждане в Абсолютността нито излиза с умиране от нея.
вторник, 9 юни 2009 г.
7. Исус каза:
“Блажен е лъвът, който става човек, когато бъде изяден от човек; и проклет е човекът, когото ще изяде лъвът, и лъвът отново ще стане човек.“
а) версия:
Животът-Лъв си се представя човек и човекът ‘разбира‘, че е Живот-Лъв, а не човек. Смъртта не го докосва повече в пространството с време. Това е блаженство. Това е събуждане. Това е просветление. Няма повече един за описване на нещо, каквото е все още и вече тук.
Но човекът, като ‘разбере‘, че е Живот-Лъв и остава човек е за плач. Страданието му продължава. Това иска всяко его: “Отворете да влезна в това, каквото е Рая, но моля да останя аз. Рая и ада не ми стигнаха. Сега искам да стана истинския Рай. Но поставям едно единствено условие. Моето аз ще запазя. Сигурно и безусловно. Него не зарязвам поради благовенството. И разбира се водя с мене си това така сладко ‘аз и ти‘.“
Не върви с условности в Безусловността. Раят няма жители и съжители. Не приема квартиранти и подквартиранти. Кой познава Рая, че иска да влиза в него? Познава ли се Рая, че да става сиропиталище за ...? Това, каквото е, има ли значение окошарено с думата ‘рай‘?
Моля без страх! Каквото не е различно, не познава различно. Така че представите си оставят умрели думи. Само това, каквото си представя - е. И ти си то. С никоя представа за тебе самия няма да се разпознаеш, но не можеш да не си. Нямаш избор!
б) версия:
Това, каквото е Лъвът става привидно като усетен човек, но с това Лъвът не разпознава какво е той. Съзнанието като усетен човек не изяжда съзнанието, но е абсолютно съзнание, че не е това, за което си се представя. Съзнанието знае абсолютно като човек, че е това, каквото си се представя като съзнание, но не и релативно. Всичко е представа.!
Ако представата ‘като лъв‘ се мисли за това, каквото е Лъва и че това мислено ‘аз съм Лъва‘ пак може да се преобрази в ‘като лъв‘ не е това, каквото иска да каже не само този текст.
Представата ‘като лъв‘ никога не може да е това, каквото е Лъвът - Безситостта. Не мога да погледна в това, каквото е Лъвът и по желание пак да стана на ‘като лъв‘. Едното не влиза в другото и другото не излиза от едното. Няма второ без първо.
По природа това, каквото е Лъвът е винаги напълно осъществено ‘като лъв‘. Съществуването и Осъществяването на Съществуването не е различно. Без разлики няма разлика между едно и второ. И като няма второ без първо, кой е да каже какво е и какво не е?
в) версия:
Роден. Спирам. Мря.
Грях на мен. Лъжа се в грях.
Не питай. Мълчи. ©
а) версия:
Животът-Лъв си се представя човек и човекът ‘разбира‘, че е Живот-Лъв, а не човек. Смъртта не го докосва повече в пространството с време. Това е блаженство. Това е събуждане. Това е просветление. Няма повече един за описване на нещо, каквото е все още и вече тук.
Но човекът, като ‘разбере‘, че е Живот-Лъв и остава човек е за плач. Страданието му продължава. Това иска всяко его: “Отворете да влезна в това, каквото е Рая, но моля да останя аз. Рая и ада не ми стигнаха. Сега искам да стана истинския Рай. Но поставям едно единствено условие. Моето аз ще запазя. Сигурно и безусловно. Него не зарязвам поради благовенството. И разбира се водя с мене си това така сладко ‘аз и ти‘.“
Не върви с условности в Безусловността. Раят няма жители и съжители. Не приема квартиранти и подквартиранти. Кой познава Рая, че иска да влиза в него? Познава ли се Рая, че да става сиропиталище за ...? Това, каквото е, има ли значение окошарено с думата ‘рай‘?
Моля без страх! Каквото не е различно, не познава различно. Така че представите си оставят умрели думи. Само това, каквото си представя - е. И ти си то. С никоя представа за тебе самия няма да се разпознаеш, но не можеш да не си. Нямаш избор!
б) версия:
Това, каквото е Лъвът става привидно като усетен човек, но с това Лъвът не разпознава какво е той. Съзнанието като усетен човек не изяжда съзнанието, но е абсолютно съзнание, че не е това, за което си се представя. Съзнанието знае абсолютно като човек, че е това, каквото си се представя като съзнание, но не и релативно. Всичко е представа.!
Ако представата ‘като лъв‘ се мисли за това, каквото е Лъва и че това мислено ‘аз съм Лъва‘ пак може да се преобрази в ‘като лъв‘ не е това, каквото иска да каже не само този текст.
Представата ‘като лъв‘ никога не може да е това, каквото е Лъвът - Безситостта. Не мога да погледна в това, каквото е Лъвът и по желание пак да стана на ‘като лъв‘. Едното не влиза в другото и другото не излиза от едното. Няма второ без първо.
По природа това, каквото е Лъвът е винаги напълно осъществено ‘като лъв‘. Съществуването и Осъществяването на Съществуването не е различно. Без разлики няма разлика между едно и второ. И като няма второ без първо, кой е да каже какво е и какво не е?
в) версия:
Роден. Спирам. Мря.
Грях на мен. Лъжа се в грях.
Не питай. Мълчи. ©
неделя, 7 юни 2009 г.
5. Исус каза:
“Опознавайте това, което е пред очите ви, и това, което е скрито от вас, ще ви се открие; защото няма нещо скрито, което да не излезе на яве.“
а) версия:
Това, каквото се опознава через сетивата, е представата за мене самия - Живото - винаги присъствено и неулавящо се със сетивата, за да има присъствие или неприсъствие на представата за живо. Живото не се изявява във време и пространство, но е на яве без прекъсване. Не го търси във видяното! Видяното е време.
То ‘гледа‘ без да се види от самото себе си нито пък се вижда от представата видяно.
Това е тайната, по която аз-съзнанието твори цялата Вселена и пее по нея безкрайни любовни балади.
Това, каквото е пред сетивата, не може да се разпознае то самото и не може да се разпознае от разпознатото. В действителност няма разпознаване, понеже не е различно каквото е.
Това, каквото е пред сетивата разпознава привидно разпознатото, състоящо се от разпознаващ, разпознаване и разпознато. И трите аз-състояния на съзнанието не са действително различни по природа от това, каквото се разпознава като аз-съзнание. Това, каквото разпознава е скрито на разпознатото (разпознаващ, разпознаване и разпознато), но то е единственото действително присъствуващо без присъственост, за да може да има привидно пред очите на разпознаващия нещо разпознато, което е представата от и на това, каквото привидно се разпознава в троицата на аз-съзнание.
Но и разпознатото е скрито на това, каквото разпознава. Безвременост е. Не е различно. Каквото е, е на веднъж. Само като вниманието ‘се концентрира‘ в една точка, се усеща нещо.
Няма нищо за криене или за излизане на яве.
Няма обходимост да се обхожда съм-съзнанието със съм или ‘несъм‘, за да е това, каквото е.
б) верисия:
Това, което е пред очите ми, е гледаното от гледащия. Понеже ми се явявам като гледаното сетивно аз, пред което има нещо разделено за гледане, виждам гледаното пред очите ми. По природа цялото това явление - гледаното, състоящо се от гледащ, гледане и за гледане е това, каквото е гледащият. По природа гледаното е това, каквото е гледащият.
С това нито гледаното нито гледащият се откриват, защото абсолютното не е скрито нито за себе си нито за някой. На яве излиза, че нито се прикрива някой или нещо нито се открива някой или нещо в това, каквото е Безграничността.
в) версия:
Пред очите ми:
Аз в света. Бог не е!
Бог Е, за да е. ©
г) версия:
Ден и нощ е Бог.
Шести усет лъже също.
Ни Бог Ни Дявол.©
а) версия:
Това, каквото се опознава через сетивата, е представата за мене самия - Живото - винаги присъствено и неулавящо се със сетивата, за да има присъствие или неприсъствие на представата за живо. Живото не се изявява във време и пространство, но е на яве без прекъсване. Не го търси във видяното! Видяното е време.
То ‘гледа‘ без да се види от самото себе си нито пък се вижда от представата видяно.
Това е тайната, по която аз-съзнанието твори цялата Вселена и пее по нея безкрайни любовни балади.
Това, каквото е пред сетивата, не може да се разпознае то самото и не може да се разпознае от разпознатото. В действителност няма разпознаване, понеже не е различно каквото е.
Това, каквото е пред сетивата разпознава привидно разпознатото, състоящо се от разпознаващ, разпознаване и разпознато. И трите аз-състояния на съзнанието не са действително различни по природа от това, каквото се разпознава като аз-съзнание. Това, каквото разпознава е скрито на разпознатото (разпознаващ, разпознаване и разпознато), но то е единственото действително присъствуващо без присъственост, за да може да има привидно пред очите на разпознаващия нещо разпознато, което е представата от и на това, каквото привидно се разпознава в троицата на аз-съзнание.
Но и разпознатото е скрито на това, каквото разпознава. Безвременост е. Не е различно. Каквото е, е на веднъж. Само като вниманието ‘се концентрира‘ в една точка, се усеща нещо.
Няма нищо за криене или за излизане на яве.
Няма обходимост да се обхожда съм-съзнанието със съм или ‘несъм‘, за да е това, каквото е.
б) верисия:
Това, което е пред очите ми, е гледаното от гледащия. Понеже ми се явявам като гледаното сетивно аз, пред което има нещо разделено за гледане, виждам гледаното пред очите ми. По природа цялото това явление - гледаното, състоящо се от гледащ, гледане и за гледане е това, каквото е гледащият. По природа гледаното е това, каквото е гледащият.
С това нито гледаното нито гледащият се откриват, защото абсолютното не е скрито нито за себе си нито за някой. На яве излиза, че нито се прикрива някой или нещо нито се открива някой или нещо в това, каквото е Безграничността.
в) версия:
Пред очите ми:
Аз в света. Бог не е!
Бог Е, за да е. ©
г) версия:
Ден и нощ е Бог.
Шести усет лъже също.
Ни Бог Ни Дявол.©
събота, 6 юни 2009 г.
4. Исус каза:
“Старият човек няма да се колебае да пита малко дете на седем дни за мястото на Живото, и той ще живее; защото много от първите ще бъдат последни, и ще станат първи.“
а) версия: Съзнанието не познава възраст. И като едно едноседмиче то може да знае, че е това, каквото е Съзнанието, а не представата за съзнание.
Един търсещ не се срамува да целуне крака на едно малко, усещайки че то е многото. На него не му трябва нито много нито малко, за да е бликащото много. Той не чака повече да вкуси смъртта.
Отзад, много от първите в света, с име, ранг и земни богатства, ще станат последни, там отпред - облечени само от сам останалия аз - нито говорещ нито различаващ.
Само светлина! Един за всички, там отпред и там отзад. Един за всички намерили и ненамерили.
Това, каквото е Светлина не е дори един, а е само, за да има усет за светлина, за разбрали и неразбрави, за с път и без път.
б) версия: При събуждането се върви с въпроса: “Аз съм кой?“ от първия аз, минаващ през ‘аз и аз съм едно‘ към ‘аз съм в света‘. Първият аз става последният аз.
При заспиването се върви с въпроса: “Кой съм аз?“ от ‘аз съм в света‘, минава се през ‘аз и аз съм едно‘ и ‘аз‘. Оттам не се знае повече без усет.
Последният аз става първият аз, който изчезва там, от където не е тръгнал. Без втори аз няма първи аз. Не става дори един аз, съставен от ‘аз и аз съм‘.
Мястото на Живота е там където няма местност, няма времена, няма чувствителна съмност с въпроси, нуждаещи се от отговори.
Това, каквото е Съзнание, не познава представата си за съзнание като стар човек или като седмичарче.
Представата съзнание не познава това, каквото е Съзнание, независимо дали усетно е знание или незнание.
в) версия:
Първото: крайно.
Крайното е пак първо.
Господ остава. ©
а) версия: Съзнанието не познава възраст. И като едно едноседмиче то може да знае, че е това, каквото е Съзнанието, а не представата за съзнание.
Един търсещ не се срамува да целуне крака на едно малко, усещайки че то е многото. На него не му трябва нито много нито малко, за да е бликащото много. Той не чака повече да вкуси смъртта.
Отзад, много от първите в света, с име, ранг и земни богатства, ще станат последни, там отпред - облечени само от сам останалия аз - нито говорещ нито различаващ.
Само светлина! Един за всички, там отпред и там отзад. Един за всички намерили и ненамерили.
Това, каквото е Светлина не е дори един, а е само, за да има усет за светлина, за разбрали и неразбрави, за с път и без път.
б) версия: При събуждането се върви с въпроса: “Аз съм кой?“ от първия аз, минаващ през ‘аз и аз съм едно‘ към ‘аз съм в света‘. Първият аз става последният аз.
При заспиването се върви с въпроса: “Кой съм аз?“ от ‘аз съм в света‘, минава се през ‘аз и аз съм едно‘ и ‘аз‘. Оттам не се знае повече без усет.
Последният аз става първият аз, който изчезва там, от където не е тръгнал. Без втори аз няма първи аз. Не става дори един аз, съставен от ‘аз и аз съм‘.
Мястото на Живота е там където няма местност, няма времена, няма чувствителна съмност с въпроси, нуждаещи се от отговори.
Това, каквото е Съзнание, не познава представата си за съзнание като стар човек или като седмичарче.
Представата съзнание не познава това, каквото е Съзнание, независимо дали усетно е знание или незнание.
в) версия:
Първото: крайно.
Крайното е пак първо.
Господ остава. ©
Абонамент за:
Публикации (Atom)
