“Знаех мястото си в средата на света, и им се явих от плът. Намерих ги всичките опиянени; никой от тях не намерих жаден. И душата Ми беше огорчена заради човешките синове, защото те са слепи в сърцата си и нямат зрение; защото празни дойдоха на света, и също празни си стремят (търсят) да напуснат света. Но в момента те са опиянени. Когато се отърсят от виното си, тогава те ще се разкайват.“
а) версия:
Господ е навсякъде и никъде. Господ няма време и пространство. Господ иска да се опознае. Но как то да се стори като е абсолютен? Представа на мисълта: Той привидно си представя да се явява на самия себе си като господ от плът и кръв в един свят от време и пространство. Това е аз-господ - представата на господ от него самия.
Съмността на господ го прави пиян, пиян-залян от богатството на усетния свят. Жаждата на сетивата го прави да забрави жаждата за истината по себе си. Разумът и неговото знание, не е за подценяване. Дори чувствата не могат достатъчно да се възхвалят. Господ не си спомня, че е Господ и вярва да е действително тази беглост от господ. Нарича се ‘син на човек‘. Сетивата го лъжат и той се лъжи със сетивата. Гради си временно съществуване след временно съществуване. Вярва да е с край. Мисли, че е дошъл празен и настоява празен да си отиде. Подарява се на смъртта. Дали с радост окичено или с мъка натъпкано, Сърцето е в затвор.
Привидният господ воюва срещу самия себе си. Страда, да се е отделин от това, каквото е той в действителност - Абсолютният Господ. И не знае как да намери пътя обратно. Знанието му не стига. Винаги пиян от света си, вижда по-малко и по-малко какво да се прави.
Разочарован от това, което смята за господ, той продължава да се опива от тази привидна действителност на бяло клето и черно проклето. И това огорчава душата, която жадува да се прибере при себе си, в къщи. Нищо като в къщи! Иска в къщи да върви. Но кой да я води? Какво кой да води? Къде е това ‘в къщи‘?
б) версия:
Това, каквото е Живото като си се яви сънеподобно като живо в плът и кръв, вниманието за ‘взето на истина‘ е при човешкото страдание. Самото Живо си се представя като опито от движението и формите в движение на съзнанието. Самото Живо си се представя като този, който се е намерил опиянен от красотата на материалния свят. И този бягъл свят от светлина не може да утоли жаждата на това, каквото си се представя, да е само тази усетна съмност, неусещаща това, каквото е самата Съмност - Безусетността.
Дори изтрезняла, дори виждаща, няма да усетя това, каквото съм -Безусетността. Тя не заминава, защото не е дошла. Тя е непрекъснато присъстваща без сетивно присъствие, за да има без прекъсване усет за кръв в плът, за да има усет за виждащо сърце с око и за сляпо сърце с черни очила, за да има усет, че съм света в света или че не съм нито аз нито свят. И като Безусетността е непрекъсната, непрекъсната е и усетността. Няма повече, няма по-малко Безусетност или усетност. Не са събирани, за да се делят. Хармония е.
И нея търси Безусетността - като усетност облечена да намери с усетни средства себе си, каквото е Безусетността. И като не е различна природата на Безусетност и тази на усетност, няма резултат за постигане. Безцелност е. Съмността, която се опитва с правене или с неправене да достигне това, каквото е Съмността, не може да го стори, защото тя по природа е самата Съмност.
И това е отърсването. Като птица, къпала се в локва. Отърси се и е веднага суха. Аааа! Не съм търсена нито съм за търсене, за да меня на това, каквото съм нещо или нищо. Чисто и просто по естество съм това, каквото е безвременият момент, но като Съмност не съм в момента.
С мене и без мене, не се изменя това, каквото не мога да не съм. Празно е с мене когато съм пълна. Празно е и без мене когато съм празна. Съзнанието остава с празни ръце, защото не намира това, каквото не може нито да е празно нито да е пълно. Това, каквото съм е нито празно нито пълно. Повече не може. По-малко не може. Имам абсолютно всичко. Нямам абсолютно нищо. И това е действителното предимство, което не пита нито за повече нито за по-малко. То е самата Хармония.
Съзнанието не спира да търси, но съм спряла да вярвам, че при спонтанното търсене бих могла да намеря себе си. В това, каквото е Съзнание няма усетна съмност, която би могла да се разкайва, че не е влезнала през правилната врата и сега търси изхода, за да се поправи.
в) версия:
Празен дойдох на света - роден. И макар че цял живот събирам, празен си отивам - умрял. Вярата ме пълни, но си отивам празен. Опиянението от натрупаното не стига да мра пълен.
Ако се отърся от виното на подлъгващото време, бих видял, че няма начало, няма край. За разкайване няма място. Няма повече една аз-съмност, която да плаче над грешката си. Всичко е както преди и нищо не е иначе след това. Времената на времето не мени това, каквото не познава нито себе си нито някой, който би могъл да го познава.
