11. Исус каза:

“Това небе ще умре, и това над него ще умре. Мъртвите не са живи, и живите няма да умрат. В дните, когато вие ядохте това, което е мъртво, го направихте нещо живо. Когато дойдете и сте в Светлината, какво ще правите? В деня, когато вие бяхте едно, станахте две. Но като сте две, какво ще правите?“

а) версия:
Представите взимам за живо. На мъртвото се моля като че ли е Живото. Повдигам очи към мъртвото небе и чакам то да е живо за мене, мъртвото.

Небето и господ в него, който пък си представя господ в небе, ще си отиде с мен както го прави всяка нощ. Всяка представа за небе с господ и рай ще умре. Каквото се нарича е прекъснато! Всичко с начало, има и край. Смъртта му е сигурна. Не е живо. Не е Живото. Живо е представа за и на това, каквото е Живото.

Това мъртво живо, за живо обявено от самото мъртво, с всяко следващо представено прекъсното мъртво, яде мъртво. Само мъртво може да консумира мъртво, да усеща мъртво, да люби мъртво, да говори със страх и почит за смъртта. Не е казано против човека, защото такъв по себе си не съществува. Защо да се превземаме и се убеждаваме, че сме живи? Забравяме с удоволствие, че тялото и с него и личната аз-съмност усетно умира.

В представата съзнание може да се говори за съзнанието. Но представата за съзнание не може да си представи това, каквото е по същност съзнание. Представата за Живото се опитва с думи да си представи Живото като живо. Живото, описано с мъртви думи, остава само бегло, мъртво описание. Остава едно мъртво живо с време във времето.

Представата е, че първата представа на Живото за самото себе си е ‘аз‘. Това ‘аз‘ е вече мъртво родено, но в представата то е живо - с рождена дата и административно име, гражданин(нка) на една политически определена държава. Както е вписано при мъртвите живи, така идва деня на мъртвото живо да е отписано като мъртво от мъртвите живи. Звучи страхотно! Но не е ли така?

Със съзирането на светлина, със съзирането на мене като светлина, още не се яде.Това, каквото е Светлината не яде представата си за светлина, за да остане Светлина. Светлината е първата представа на самата Светлина. Това първо, мъртво родено като светлина, като ‘аз‘ - няма още вкус за нещо или за нищо; няма още глад за това, каквото е самата Светлина.

Едва Светлината си се представя като светлина и вече е ‘на път да съжалява‘ тази си временна представа, която не може усетно да ú представи това, какво е това Светлина.

И после представеният аз върви с бърза крачка по пътя. Трябва му едно отражение, за да се подтвърди, че съществува, че е действително, че е живо. Светлината не може да остане сама! Тя търси пространство за себе си, да се лее без задръжки, без ограничения на скоростта.

Едва светлина и ето и пространство като представа на представата ‘аз‘. Ааа! Мога да се простря във всяка посока. Да се разтегля. Да се раздвижа в необятността. Да съм, без да се питам дали съм. Още не казвам какво съм, но съм ‘аз пространство‘. Щом има пространство, времето не е далече. Формирам се в миг като ‘аз съм пространство‘. Светлина съм до краищата на краищата на Вселената. Само аз, светлина!

Мъртвата представа ‘аз‘ има мъртва представа за ‘аз пространство‘, а тя пък има мъртва представа за ‘аз съм пространство‘. Представата аз става ад за това, каквото искаше само да си представи какво може да е то светлина. Като Икарус. Искаше само да поздрави светлината от малко по-близко.

Каквото не се изрича е Живото! Каквото е Живото не умира!
В същност никога родено! Безвремеността, Безпространствеността не се ражда, не умира, макар че има едно преживяване на раждане и умиране във време и пространство.

“...Но като сте две, какво ще правите?“ На къде с този глад за едно? Стремя едното, но се размножавам и размножавам. Търся в количеството да намеря качеството на Едното, нямащо нито глад нито смърт. Бих ли могъл да се върна обратно? В коя посока да търся? Стъпките ми не намирам. Забравил съм пътя. Защо?

Мисля: "Две сме. Аз и то. Дали е така?" - тук аз, там представата ми за аз, скрито като пространство. Аз и аз е едно аз. Чувствува се като две - като ‘аз и пространство‘, но е безвъзвратно едно.

‘Аз съм пространството‘ е неразличимото ‘аз пространство‘. Не различавам повече аз или пространство, но зная, че ме има в нямането ми, защото и зная, че може да има мен и пространство. Както в това ‘не зная какво съм по същност‘ съм, така и в това ‘зная‘, съм. "Това ли е края на пътя?" пита все още един, който се смята да е.

"...Когато дойдете и сте в Светлината, какво ще правите?..." В Слетлината не мога да съм каквото си представям да съм. В това, каквото е Светлина няма някой или нещо, което би могло да я разпознае. Това ‘в нея‘ не съществува като представа, защото липсва усетна аз-съмност. Не може да е това, каквото е Светлина и паралелно да е представа за това, каквото е Светлина. Паралелни светове има в аз-съзнанието, но то не е това каквото е Съзнание.

Първата привидна представа аз, светлина - не е дошла в действителност с усета за идването ú. От това, каквото е Светлината, не може да излезне никакво ‘аз съм светлина‘, представител на Светлината. Светлината не умира, защото не се ражда. Светлината непознава представата светлина. Представа светлина не познава това, каквото е Светлина. Светлината е Светлина. Светлина-Светлина! Няма за правене, няма за неправене, за да може да е това, каквото е.

б) версия:
Това, каквото Е, сънеподобно си представя да е съмност със аз-съзнание. То не спира да си се представя. Представата по него като такава не спира, но усетно представите са мъртви родени.Те си представят да раждат повече и повече живо за смърт обречени представи.

Мъртвите са мъртви. Но живите, разбрали, че не са това, което си представят да са, са мъртви, защото това, каквото е Живото, не държи, не пуска нито мъртви нито живи. Нито мъртви нито живи излизат от него или пък влизат в него. Животът като такъв не яде мъртво и мъртвата представа за живот не яде Живот! Това, каквото е Живото не се прави живо и живото не се прави това, каквото е Живо!

За това, всяка представа за това, каквото Е, остава представа - включително и това, което пиша по това, каквото не може да се изрече!!! Но прави удоволствие да се пита и пак пита: Какво е това, каквото никога няма нужда да пита и остава да Е.

Ако би могла да се примахне представата за живо, не би могло да е това, каквото е Живото. Представата за живо - аз-съмността - си желае да изчезне за винаги, за да остане само това, каквото Е Живото, мислейки, че тя би могла да се наслаждава на това, каквото Е Живото. Уви! Тази маневра не става!

В това, каквото е Абсолютността не може да се задраска нещо като нежелаещо и да се впише нещо като желаещо от нещо, което се смята извън Абсолютността, въоръжено с възможности да занаятчийства по Абсолютността.

За това и всяка представа какво е това Светлината, е занаятчийство на самата Светлина, която си се представя извън себе си като представа светлина. И като представящата си се Светлина същевременно е и представата светлина, не е различно. Няма проблем за това, каквото е Светлина нито за тези, които не са излизали от Светлината, за да не и влизат в нея.

Това, каквото е Светлината не прави нито нещо нито нищо и въпреки това е това, каквото е Светлина. Представата за светлина не може да прави или не прави нещо или нищо, за да създаде това, каквото е Светлина. Привидното две е безсилност по себе си както и това, каквото е - е безсилност по себе си. Естествено е за абсолютното Самосебие, което не знае дали е или не, и въпреки това то Е.

в) версия:
Смърт не носи смърт.
Живото не носи смърт.
Не питай: Как? Е.©

10. Исус каза:

“Хвърлих огън над света, и вижте, аз го пазя, докато пламти.“

а) версия:
Водата влече смет. Задръства сама пътя си с мъртво. Чисти за нейна сметка. Оставя по пътя си довлечен със себе си смрат. Чисти мръсто.

Огънят не е като водата. Огън гори дори и смъртта на смратта. Чисти чисто. Гори всичко без следа. Гори историята на звезди и планети. Гори Вселената. Гори представите на представите на представите за смъртен живот.

Живото гори, което не е живо, което не може да е. Остава само това, каквото не може да не е.

Исус не е обичащия света. Исус е това, каквото е Любовта.Той гори заблудите по света. Той държи огъня жив, за да станат мъртвите живи. Това е любов! Пламти само каквото е Любовта. Тя не обича не мрази, но във време и пространство има една представа за любов, която мисли да люби и да мрази. И тя се причиства в огъня на любовта. Исус е Любовта. Само Любов е.

б) версия:
Това, каквото е, като си представя да е една усетна аз-съмност, е вече като въпрос във въздуха: Действително ли е, каквото се взима усетно за действително? Започва ли с представата това, каквото е Действителността, представяща си да е родена като представа? Може ли каквото мре, да е Живото? Като се усеща разделено? Разделени ли са наблюдателя, наблюдаването и наблюдаваното? Не е ли това, каквото е природата им, това, каквото е Действителността? Свършва ли, за да започва тя?

Това е огън, който гори мислите по започване и свършване. Гори представата, че тя може да си представя. Гори азът, който не си е отишъл, за да дойде. Гори смъртта, която не почва с раждане. Гори разликите където няма разлика в разликите. Гори идеята, че може да съм извън света и че мога да го хвана като голяма риба за моя малък градински басейн.

И този огън не загасва, макар че нищо не впламинява, нищо не изгаря. Представата съзнание гори да знае, какво е това Съзнание. Пламти!

в) версия:
Факла се пали, гаси.
“Пламти огън в света“.
Жар не става той. ©

9. Исус каза:

“Вижте! Излезе един сеяч, взе пълна шепа (семена), и (ги) разпръсна. Някои паднаха на пътя; дойдоха птици и ги събраха. Други паднаха по скалите, не пуснаха корени, и не дадоха класове. А други паднаха в тръните; те задушиха семето (семената) и червеи ги изядоха. А други паднаха на добра почва и дадоха добри плодове; родиха шейсет на мярката и сто и двайсет на мярката.“

а) версия:
Съзнанието ‘сее‘ различни представи по себе си. Някои отлитат като птици преди да се хванат в мисълта. Връщат се там, откъдето не са дошли. Остава каквото си е.

Някои представи по мен паднаха на твърд камък. Немаха шанс въобще да се наместят. Така е като аз съм само във време - едно временно аз.

Има и представи, които падат в тръните на мислите. Те знаят по-добре какво е добро. Задушават представата преди тя да разбере къде е попаднала. Злото държи на славата си за зло.

Представата по мен може да се развие и добре, макар че винаги ‘всичко добре‘ свършва с жътвата. 120 на мярката? Това е троицата, по природа кръглата нула. Покой е.

б) версия:
Представата е, че това, каквото е Сеячът, привидно си си представя да сее различни мисли по себе си. Тези мисли, които падат на добра почва и те не връзват плод. Мислите не мислят, но този, който мисли, има привидно мисли. Това, каквото ражда представа за себе си, са условно представи. Но представите нито могат да си представят какво са те нито да си представят това, каквото си се представя в услвни представи.

Има само временно усетни представи по това, каквото не може усетно да знае какво може да е то. Представата по представата сама се хапе, без да захапва това, каквото нито се хапи нито се не хапи. Само това, каквото си представя би могло да хапе, но без усетно аз и то не може да хапе.

8. И Той каза:

“Човекът е като мъдър рибар, който е хвърлил мрежата си в морето и я вади пълна с малки риби. Измежду тях той намира хубава голяма риба. Той връща малките риби обратно в морето и избира без трудности голямата риба. Който има уши, нека чуе.“

а) версия:
Съзнанието в същност винаги е мъдро. Съзнанието в представата си за аз-човек може да се усеща тъпо като изхабен нож или остро като игла за шиене. Мислите могат да летят лекокрило или да потъват като камък.

Морето е като съзнанието. В него се вливат без разлика всички води на земята. През небето минали, от него се изливат всичките различни води по земята. Аз, самото съзнание, си ловя от мене самото представи по мене самото. Нямам друг избор.

Не мога усетно да се разпозная. Разпознавам се привидно в собствените ми усетни представи. Мисля си по мене. Много често мислите ми са дребна цака. Не стават дори и на консервена храна за котки. Но в мрежата ми има от време на време и нещо за задържане. “Обратно с вас малки ежедневни мисли в бездните на това каквото съм. Но тази представа я прибирам в къщи. Искам да я чуя.“

Разказва ми: “Не се оставай да те люлее смъртта преди последния дъх. Ако го разпознаеш, че не си раждан(а) с раждането на това тяло, тя няма да те грабне като пускат трупа в гроба. Оставаш тук. Нито има някъде за тебе. Нито има някога за тебе. По-голяма риба от мене няма да уловиш. Това е посланието от дънищата на морето. Подарък ти е. Приеми го и ще останеш жив(а) между мъртвите. Отхвърли го и ще останеш мъртъв(а) между страдащите малки мъртви.“

б) версия:
Това каквото е Човекът, е този, който привидно си представя като в един сън, да е като това, което е човекът - сетивно същество, което изпитва раждане и изпитва умиране.
Изпитанието на аз-съмност не може да хване от морето на това, каквото е Съмността, същественото по неговото привидно съществуване. И най-мъдрият рибар е разбраното на това, каквото разбира.

С всяко знание на мъдреца и с всяко незнание на глупеца, не може да се разбере това, каквото разбира, защото естеството на разбраното е естеството на това, каквото разбира.

Няма кой да лови нещо малко или голямо в Безобятността. Никой не изважда от това, каквото е Морето малки или големи риби. Никой не запазва най-хубавите за себе си. Няма място в Безкрайността да се изхвърлят малките глупости обратно в нея и да се изтеглят от нея големите умности.

За да е възможно, трябва деление, предизвикано от една сетивна аз-съмност, разбираща се извън това, каквото е абсолютност. Но такава нито влиза с раждане в Абсолютността нито излиза с умиране от нея.

7. Исус каза:

“Блажен е лъвът, който става човек, когато бъде изяден от човек; и проклет е човекът, когото ще изяде лъвът, и лъвът отново ще стане човек.“

а) версия:
Животът-Лъв си се представя човек и човекът ‘разбира‘, че е Живот-Лъв, а не човек. Смъртта не го докосва повече в пространството с време. Това е блаженство. Това е събуждане. Това е просветление. Няма повече един за описване на нещо, каквото е все още и вече тук.

Но човекът, като ‘разбере‘, че е Живот-Лъв и остава човек е за плач. Страданието му продължава. Това иска всяко его: “Отворете да влезна в това, каквото е Рая, но моля да останя аз. Рая и ада не ми стигнаха. Сега искам да стана истинския Рай. Но поставям едно единствено условие. Моето аз ще запазя. Сигурно и безусловно. Него не зарязвам поради благовенството. И разбира се водя с мене си това така сладко ‘аз и ти‘.“

Не върви с условности в Безусловността. Раят няма жители и съжители. Не приема квартиранти и подквартиранти. Кой познава Рая, че иска да влиза в него? Познава ли се Рая, че да става сиропиталище за ...? Това, каквото е, има ли значение окошарено с думата ‘рай‘?

Моля без страх! Каквото не е различно, не познава различно. Така че представите си оставят умрели думи. Само това, каквото си представя - е. И ти си то. С никоя представа за тебе самия няма да се разпознаеш, но не можеш да не си. Нямаш избор!

б) версия:
Това, каквото е Лъвът става привидно като усетен човек, но с това Лъвът не разпознава какво е той. Съзнанието като усетен човек не изяжда съзнанието, но е абсолютно съзнание, че не е това, за което си се представя. Съзнанието знае абсолютно като човек, че е това, каквото си се представя като съзнание, но не и релативно. Всичко е представа.!

Ако представата ‘като лъв‘ се мисли за това, каквото е Лъва и че това мислено ‘аз съм Лъва‘ пак може да се преобрази в ‘като лъв‘ не е това, каквото иска да каже не само този текст.

Представата ‘като лъв‘ никога не може да е това, каквото е Лъвът - Безситостта. Не мога да погледна в това, каквото е Лъвът и по желание пак да стана на ‘като лъв‘. Едното не влиза в другото и другото не излиза от едното. Няма второ без първо.

По природа това, каквото е Лъвът е винаги напълно осъществено ‘като лъв‘. Съществуването и Осъществяването на Съществуването не е различно. Без разлики няма разлика между едно и второ. И като няма второ без първо, кой е да каже какво е и какво не е?

в) версия:
Роден. Спирам. Мря.
Грях на мен. Лъжа се в грях.
Не питай. Мълчи. ©

4. Исус каза:

“Старият човек няма да се колебае да пита малко дете на седем дни за мястото на Живото, и той ще живее; защото много от първите ще бъдат последни, и ще станат първи.“

а) версия: Съзнанието не познава възраст. И като едно едноседмиче то може да знае, че е това, каквото е Съзнанието, а не представата за съзнание.

Един търсещ не се срамува да целуне крака на едно малко, усещайки че то е многото. На него не му трябва нито много нито малко, за да е бликащото много. Той не чака повече да вкуси смъртта.

Отзад, много от първите в света, с име, ранг и земни богатства, ще станат последни, там отпред - облечени само от сам останалия аз - нито говорещ нито различаващ.

Само светлина! Един за всички, там отпред и там отзад. Един за всички намерили и ненамерили.

Това, каквото е Светлина не е дори един, а е само, за да има усет за светлина, за разбрали и неразбрави, за с път и без път.

б) версия: При събуждането се върви с въпроса: “Аз съм кой?“ от първия аз, минаващ през ‘аз и аз съм едно‘ към ‘аз съм в света‘. Първият аз става последният аз.

При заспиването се върви с въпроса: “Кой съм аз?“ от ‘аз съм в света‘, минава се през ‘аз и аз съм едно‘ и ‘аз‘. Оттам не се знае повече без усет.

Последният аз става първият аз, който изчезва там, от където не е тръгнал. Без втори аз няма първи аз. Не става дори един аз, съставен от ‘аз и аз съм‘.

Мястото на Живота е там където няма местност, няма времена, няма чувствителна съмност с въпроси, нуждаещи се от отговори.

Това, каквото е Съзнание, не познава представата си за съзнание като стар човек или като седмичарче.

Представата съзнание не познава това, каквото е Съзнание, независимо дали усетно е знание или незнание.

в) версия:
Първото: крайно.
Крайното е пак първо.
Господ остава. ©

3. Исус каза:

“Ако вашите водачи ви кажат: “Вижте Царствота е в небето“, тогава птиците в небето ще ви предхождат. Ако ви кажат: “То е в морето“, тогава рибите ще ви предхождат. По-право, Царството е вътре във вас и извън вас. Когато познаете себе си, ще бъдете познати, и ще разберете, че вие сте деца на живия Баща. Но ако не познавате себе си, тогава ще живеете в бедност, и вие ще сте бедността.“

а) версия:
Има водачи, които обещават да въздигнат последователите си в небесата, далеч от падналите на земята. Ангелите ще ги съпровождат във височините на представите за блаженост.

Други пък обещават на школниците да им разкрият дълбочините на всемира, там където само рибите знаят пътя под водата.

Търсеното царство не е нито във високото на духа нито в дълбокото на света. То не се локализира нито вътре нито вън. За него няма място. То не се обхожда. Царството-копнеж не се мери с време или без време. Царството-блян не се ражда в пространство и време, за да мре.

То е това, каквото се прави в представата си познато на самото себе си като “аз съм нещо“. Привидно разпознава, че е самото живо, което като привидно разпознато “аз съм нещо“ нарича аз-Баща, аз-Дух и аз-Син.

Тези, които не се разпознават като това, каквото е Живота, остават бедни, вярвайки в края на съществуването си. И въпреки адското им страдание и те са това, каквото е, защото няма друго нещо извън това, каквото е Живот. Въпреки разликите за бедни и богати в дух, няма разлика.

б) версия:
Царството, представящо си да е царство е нито в небето при господ нито в дълбочините на водите и огньовете на дявола. Това, каквото е Царството не е в представата Царство.То няма нито вътре нито вън, няма пространство в него за нас и за вас.

Представа е, че това, каквото е Царството си представя, да е като царство. Това, каквото е Царството не може усетно нито себе си да разпознае нито пък усетно да се разпознае като царство.

Усетната представа за царство не може да разпознае това, каквото привидно разпознава - Царството или Бащата.

Без сетивно усещане няма разпознаване на нещо привидно. Със сетива привидно усещаното не може да е това, каквото разпознава. Това привидно усещано не може да разпознае това, каквото разпознава, Царството или Бащата.

По природа това, каквото усеща и това, което е усещаното не са различни. Неразличността не се усеща сетивно макар че има привидно усетно усещане на това, което е представата за царство, за баща, за усещаното.

Не мога да познавам това, каквото съм - Господ. Себе си като представа господ също не мога да познавам. Зная, че не съм представата господ. Това съм, каквото си представя да е господ.

С това знание, не ставам това, каквото съм вече и непрекъснато - Господ или Живото или Истината или Свободата ... Абсолютното не познава собственик и собственост на самото себе си.

в) версия:
Живото става
като живо. Не става!
Господ остава. ©

2. Исус каза:

“Тези, които търсят, не трябва да спират, докато не намерят. Когато намерят, те ще са объркани. Когато бъдат объркани, те ще се удивят, и ще властват над всичко.“

а) версия:
Искащите да разберат думи, на пръв поглед неразбираеми, ще бъдат богато възнаградени за намерения смисъл в тях. Говорят за това, каквото са по същество хората - никога неспиращият живот. Човекът открива че нероден, той не мре. Съзнание е, облечено като човек.

Свикнали на края на пътя им да ги очаква с усмивка смъртта, търсещите ще се уплашат не от нея, а от това, че никой не чака да ги прибира. Това бърка душата, гладна за утеха.

Обърканите са удивени. Пердето на тайната не се открехва, но знаят сега, че за живота няма смърт. Съзнанието са. То властвува над всичко каквото е представата за съзнание - човек и Вселена.

б) версия:
Тези, които търсят, ще намерят, че не могат да намерят това, каквото си представя да е чувствителна съмност. Това, каквото е Съмността сетивно не чувствува нито себе си нито усета за съмност. Това, което се усеща като съмност, сетивно никога няма да почувствува това, каквото привидно си представя да е сетивна съмност.

Като се намери, че няма мостове между това, каквото е Безграничността, разумът е объркан. Той разбира, че никога няма да успее да разбере това, каквото е разумът. Няма връзка от мен до мен. Със усет за съмност или за несъмност е това, каквото е съмността по естество.

Властвуването е, че няма над какво да се властвува - нито над привидното всичко нито над това, каквото е всичко. Те не са различни, за да има някой, който да поеме юздите на това, каквото няма нито юзди нито каруцар.

в) версия:
Търсач загива.
Търсене продължава.
Властност е, без власт. ©

1. И Той каза:

“Който намери значението на тези думи, няма да вкуси смъртта.“

а) версия:
Непокритото е: по същество не съм това, което мисля да съм: един роден и вървящ по пътя към смъртта. Това, което съм по природа, не вкусва раждане. Без да се вкуси раждане, не се вкусва смърт. Каквото не е събрано, не се дели. Каквото не граничи, не се ограничава. Каквото е в спокойствие, не се движи дори и да се движи. Абсолютната хармония не се руши от усета за хармония и нехармония.

С вкуса: родена за смъртта се отделям от природата ми, която не вкусва род и смърт. Привидно вкусвам раждане, привидно живея моя прекрасен живот, привидно вкусвам умиране. Това, което съм по природа, не е нито представата ми да съм жива, нито представата ми да съм мъртва.

Този, който намери, че не е мъртъв между мъртвите и е жив между живите, е свободен. от писани и неписани (пред)разсъждения. Каквото и да формулира, разумът се опитва в безкрайни вариации от догадки, да разбере това, което за него остава абсолютна загадка: Какво е: с вкус за смърт родено, но е без вкус за смърт, защото неродено?

Добрата вест е че дори и тези, които няма да разберат значението на тези думи, няма да вкусят смъртта.

Намерилите ще узнаят какво са те в същност и на смъртното си легло няма да се страхуват да вкусят смъртта. Ненамерилите ще вкусят също черно облечената с косата, но те ще се страхуват от нея както са го правили цял живот.

Това, каквото с раждането не се ражда и което с умирането не умира, със знание и без знание вкусва сетивно раждане и умиране, но нито се ражда в тази сладка отрова живот нито умира от нея. Каквото е живо, не може да мре. Важи за всички намерили и ненамирили.

б) версия:
Смъртта не е дошла, за да може да се вкуси дори и от този, който не би могъл да разбере тези думи.

Това, каквото е Живот, е абсолютно, защото нито се подновява нито се хаби от време в пространство. Никой не е влезнал жив в Живота, за да излезне мъртъв от него. Това, каквото е Живот не усеща нито родени нито умрели. Той не вкусва нито раждане нито смърт. А вкусилите раждане и смърт не усещат това, каквото е Живот. Само Живот е. Абсолютен Живот е макар че има празен усет за живот.

в) версия:
Кой вкусва смърт?
Човек-Човек е без смърт.
Смърт не носи смърт. ©