“Старият човек няма да се колебае да пита малко дете на седем дни за мястото на Живото, и той ще живее; защото много от първите ще бъдат последни, и ще станат първи.“
а) версия: Съзнанието не познава възраст. И като едно едноседмиче то може да знае, че е това, каквото е Съзнанието, а не представата за съзнание.
Един търсещ не се срамува да целуне крака на едно малко, усещайки че то е многото. На него не му трябва нито много нито малко, за да е бликащото много. Той не чака повече да вкуси смъртта.
Отзад, много от първите в света, с име, ранг и земни богатства, ще станат последни, там отпред - облечени само от сам останалия аз - нито говорещ нито различаващ.
Само светлина! Един за всички, там отпред и там отзад. Един за всички намерили и ненамерили.
Това, каквото е Светлина не е дори един, а е само, за да има усет за светлина, за разбрали и неразбрави, за с път и без път.
б) версия: При събуждането се върви с въпроса: “Аз съм кой?“ от първия аз, минаващ през ‘аз и аз съм едно‘ към ‘аз съм в света‘. Първият аз става последният аз.
При заспиването се върви с въпроса: “Кой съм аз?“ от ‘аз съм в света‘, минава се през ‘аз и аз съм едно‘ и ‘аз‘. Оттам не се знае повече без усет.
Последният аз става първият аз, който изчезва там, от където не е тръгнал. Без втори аз няма първи аз. Не става дори един аз, съставен от ‘аз и аз съм‘.
Мястото на Живота е там където няма местност, няма времена, няма чувствителна съмност с въпроси, нуждаещи се от отговори.
Това, каквото е Съзнание, не познава представата си за съзнание като стар човек или като седмичарче.
Представата съзнание не познава това, каквото е Съзнание, независимо дали усетно е знание или незнание.
в) версия:
Първото: крайно.
Крайното е пак първо.
Господ остава. ©
